За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
Тайната доктрина Том 2 АНТРОПОГЕНЕЗИС - част втора, част 14

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

РАЗДЕЛ IV

МИТЪТ ЗА „ПАДНАЛИТЕ АНГЕЛИ“ В НЕГОВИТЕ

РАЗЛИЧНИ АСПЕКТИ

А. Духът на злото: КОЙ Е ТОЙ и КАКВО Е?

В днешно време ние се разминаваме изключително много с теологията. Църквата настоява за вяра в личния Бог и личния Дявол, докато Окултизмът доказва погрешността на подобно вярване. За пантеистите и за окултистите, както и за песимистите, „Природата“ е само „прекрасна майка, но студена като камък“; това обаче е вярно само доколкото се отнася до външната физическа Природа. Всички те са съгласни, че за повърхностния наблюдател тя е само една огромна кланица, в която месарите стават жертви, а жертвите на свой ред – палачи. Напълно естествено е песимистично настроеният профан, убедил се в многобройните недостатъци и несполуки на Природата, особено в нейните наклонности към самоизяждане, да си въобрази, че това е най-доброто доказателство за отсъствието в Природата на Божество in abscondito, както и на каквото и да е божествено в самата нея. Поради това е естествена представата на материалистите и физиците, че всичко се дължи на сляпата сила и случайност при оцеляване на най-силния, по-често даже – пред най-приспособения. Но окултистите – разглеждащи физическата природа като съвкупност от най-разнообразни илюзии на плана на лъжливите познания, признаващи във всяка болка и страдание само необходимите мъки на неуморното пораждане, което е очевидно в мълчаливото въздействие на никога негрешащата Карма, или Абстрактната Природа – окултистите, твърдим ние, виждат Великата Майка от друг аспект. Мъка за тези, които живеят, без да изпитват страдания. Застоят и смъртта са съдба за всичко, което расте без изменение. И какво изменение към по-добро може да има без пропорционалното страдание по време на предишен стадий? Нима не са предназначени за разрешаването на великите проблеми на живота и смъртта само тези, които са познали лъжливите ценности на земните надежди и илюзорните примамки на външната природа?

Ако нашите съвременни философи – предшествани от учените на средните векове – са се възползвали и са усвоили някои фундаментални идеи на древността, теолозите пък са издигнали своя Бог и Архангелите, своя Сатана и неговите Ангели, както и Логоса с неговото войнство, основавайки се изцяло на dramatis personae на древните езически Пантеони. В това би могло само да ги приветстваме, ако не бяха изопачили хитроумно първоначалните образи, ако не бяха извратили философския смисъл и не бяха смесили всички символи в безнадеждна бъркотия, възползвайки се от невежеството на християнския свят – резултат от дълги векове умствен сън, през които на човека е позволявано да мисли само чрез упълномощен за това посредник. Едно от най-греховните постижения в тази посока е преобразяването на божествения Alter Ego във вулгарния Сатана на тяхната теология.

Тъй като цялата философия на проблема за злото зависи от правилното разбиране на проблема за Вътрешната Същност на Природата и човека, на божественото вътре в животинското, следователно и от правилното усвояване на системата, която е представена на тези страници, що се отнася до венеца на творението – човекът, тогава нито една от предпазните мерки срещу теологичните капани няма да е излишна. Когато добрият св. Августин и огненият Тертулиан наричат дявола „маймуна на Бога“, ние можем да отнесем това за сметка на невежеството на века, в който са живели. Много по-трудно е с подобно основание да извиним нашите съвременни автори. Преводът на маздейската литература е предоставил на римокатолическите автори още една възможност за оправдаване на тяхната гледна точка по този въпрос. Те се възползваха от двойствената природа на Ахура Мазда и неговите Амешаспенти в Зенд Авеста и във Вендидад, за да подчертаят още повече своите диви теории. Сатаната е плагиатор и подражател в изпреварената от него религия, родила се векове по-късно! Това е бил един от майсторските удари на латинската църква, неин най-добър коз след появата на спиритуализма в Европа. Въпреки че може да се разглежда само като succиs d’estime, даже сред тези, които не са заинтересувани нито от теософията, нито от спиритуализма, от това оръжие често се ползват християните – (римокатолиците) кабалисти – срещу източните окултисти.

Но даже и материалистите са съвсем безвредни и могат да се разглеждат като приятели на теософията, в сравнение с някои фанатични кабалисти, срещани на материка и наричащи себе си християни, но които ние наричаме „сектанти“. Те четат Зохар не за да намерят в него древната мъдрост, а за да открият християнските догми по пътя на изопачаване и орязване на текстовете и техния смисъл, в които нищо подобно никога не е било предполагано. Улавяйки ги оттам с колективната помощ на йезуитската и казуистична ученост, мнимите „кабалисти“ започват да пишат книги, вкарвайки в заблуда по-малко далновидните изследователи на Кабала.1

1 Във Франция такъв псевдокабалист е бил маркиз Дьо Мирвил, изучаващ Зохар и други стародавни останки от еврейската мъдрост под ръководството на „рицаря“ Драх, древен кабалист, равин, покръстен в римокатолическата църква. С негова помощ той е написал половин дузина томове, пълни с клевети и оскърбления срещу всеки изтъкнат спиритист и кабалист. От 1848 до 1860 година той неуморно преследвал стария граф Д’Урш – един от най-първите източни окултисти във Франция, чиято широта на окултните знания никога няма да бъде правилно оценена от тези, които ще го надживеят, тъй като е скрил своите истински вярвания и знания под маската на спиритизма.

Поради това, ще ни бъде ли позволено да изследваме дъното на дълбоките реки на миналото и по този начин да покажем на повърхността основната идея, довела до преобразяването на Бога на Мъдростта, разглеждан в началото като творец на всичко съществуващо, в Ангел на Злото – нелеп, рогат, двукрак полукозел и полумаймуна с копита и опашка? Не са нужни отклонения за сравняването на езическите демони на Египет, Индия или Халдея с дявола на християнството, тъй като такова сравнение е невъзможно. Но ние можем да се спрем и да разгледаме биографията на християнския дявол, дързък фалшификат на халдео-индуската митология.

Първоначалният произход на това олицетворение е основан на представата на акадийците за Космическите сили – Небесата и Земята – намиращи се във вечна борба и вражда с Хаоса. Техният Силик-Мулудаг (?Мурудуг), „Бог сред Боговете“, „милостив пазител на хората на Земята“, бил син на Хеа (или Еа), Великият Бог на Мъдростта, наричан Небо от жителите на Вавилон. При тези два народа, както и в случая с индуските Богове, всичките им божества били едновременно доброжелателни и враждебни. Тъй като злото и наказанието са оръдия на Кармата, в абсолютно справедливия смисъл на възмездие, Злото е било слуга на Доброто.1 Четенето на халдео-асирийските таблички сега е доказало това извън всякакво съмнение. Същата представа срещаме и в Зохар. Сатаната е бил Син и Ангел на Бога. Сред всички семитски народи Духът на Земята е бил толкова Творец в своето царство, колкото и Дух на Небесата. Те са били близнаци и взаимозаменяеми в своите функции, когато не са бивали едно цяло. Нищо от това, което срещаме в Книгата Битие, не отсъства в халдео-асирийските религиозни вярвания, дори и в малкото, което досега е било разшифровано. Великият „Лик на Бездната“ в Книгата Битие може да се намери в Тоху-Боху („бездна“ или „Извечно Пространство“) или в Хаоса на вавилонците. Мъдростта, Великият Невидим Бог – наричан в Книгата Битие „Дух Божи“ – в представите на древните обитатели на Вавилон, както и на акадийците, е пребивавал в Морето на Пространството. В дните, описани от Бероз, това Море е станало Видими Води на повърхността на Земята – кристална обител на Великата Майка на Бог Еа и всички Богове, която още по-късно станала великия Дракон Тиамат, Морски Змей. Последният стадий на развитието е бил представен като велика борба на Бел с Дракона – Дявола!

Откъде е християнската представа, че Бог е проклел Дявола? Богът на евреите, който и да е той, забранява да се проклина Сатаната. И Филон Юдей, и Йосиф Флавий твърдят, че Законът (Петокнижието и Талмудът) неизменно забраняват да се проклина Противника, а също така и Боговете на езичниците. „Ти няма да ругаеш боговете – казва Бог на Мойсей,2 – тъй като сам Господ твой ги е отредил за всичките народи.“3 И Юда нарича „нечисти мечтатели“ тези, които говорят лошо за „Властите“ (Боговете).

1 Вж. „Hibbert Lectures“, 1887, стр. 101–115.

2 Изход, XXII, 28.

Бълг. прев.: „Съдиите не злослови и началника на своя народ не укорявай“. – Бел. прев.

3 Второзаконие, IV, 19.

Бълг. прев.: „Защото Господ, Бог твой, ги е отредил за всички народи под цялото небе“. – Бел. прев.


  

Тайната доктрина Том 2 АНТРОПОГЕНЕЗИС - част втора, част 14

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102 103 104 105 106 107 108 109 110 111 112 113 114 115 116 117 118 119 120 121 122 123 124 125 126 127 128 129 130 131 132 133 134 135 136 137 138 139 140 141 142 143 144 145 146 147

Направи своя избор
Напред