|
Също така, твърденията на жените-изследователки са били постигани от същата участ, както и достоверните твърдения на мъжете. Дьо Шаю, Гордън Кюминг, г-жа Мериан,1 Брюс и много други били обвинени в лъжа. Авторът на „Митични чудовища“, който дава това сведение, казва:2 „Преди около двеста години г-жа Мериан била обвинена в съзнателна лъжа за нейното описание на птицеядния паяк. Но в наши дни... достоверни наблюдения са потвърдили този факт и за Южна Америка, Индия и други страни. Също така и Одюбон бил обвинен от ботаниците, че е измислил жълтата водна лилия, която изобразил в своята книга „Птиците на Юга“ под името „Nymphaea Lutea“ u след като това обвинение е висяло над него няколко години, неговото откритие е било потвърдено от намереното във Флорида през 1876 г. отдавна загубено цвете ... през 1876.“3 И както Одюбон е бил наречен лъжец за това и заради неговата Haliaetus Washingtonii,4 така и Виктор Юго е бил осмян за забележителното му описание на морската риба-дявол и човека, станал нейна нещастна жертва. „Този факт е бил осмян като чудовищна невъзможност; обаче след няколко години на бреговете на Нюфаундленд били открити осмоноги с пипала, простиращи се на трийсет фута дължина и способни да потопят под водата лодка със значителни размери; тези техни действия са били възпроизвеждани преди векове... от японските артисти.“5 1 Хосе пише за последната: „Тя се разглежда като съвременна еретичка, на която не бива да се вярва, тъй като е изфабрикувала лъжлива естествена история и е измислила лъжливи научни факти“ („Romance of Natural History“, II серия, стр. 227.) 2 Стр. 9, 10. 3 „Popular Science Monthly“, № 60, април, 1877. 4 Д-р Ковер пише: „Тази прочута птица от Вашингтон се оказа мит; Одюбон или греши, или, както някои без колебание твърдят, той е излъгал за нея.“ 5 Пак там, стр. 10, 11. И ако Троя е била отричана и разглеждана като мит, ако съществуването на Помпей и Херкуланум е било обявено за измислица, а пътешествията на Марко Поло са осмени и наречени нелепи басни, подобни на приказките за барон Мюнхаузен, защо авторката на „Разбулената Изида“ и „Тайната Доктрина“ трябва да очаква по-добро отношение? Чарлз Гулд, автор на посочения no-горе том, цитира в своя превъзходен труд няколко изречения от „Макмилан“ (1860), които са така истинни, както и самият живот, и толкова близко се докосват до тази тема, че ще ги дадем и тук: „Ако натуралистът през своите посещения на места по земята, които все още се намират извън обичайните пътища, или пък поради щастлива случайност, намери странно растение или животно, той веднага ще бъде обвинен в измислица... Веднага след като установят, че даденият вид греши по отношение на предубедените представи, великият (лъжливо?) ръководещ дух, наричан a priori и внушаващ на философите тяхното всезнание pro re nata, започва да нашепва, че подобно нещо не може да съществува – и като следствие се предявява обвинение в мистификация. Самите небеса са били обвинявани в мистификация. Когато Льо Верие и Адамс предсказали появата на планета на основата на своите изчисления, няколко лица сериозно твърдели, че планетата, чието съществуване било изчислено, не била тази, а друга, която тайно и не на място се промъкнала в съседство на истинското тяло. Склонността да се подозира лъжа е no-силна, отколкото самата склонност към лъжа. Кой е бил този, който пръв е заявил, че класическите автори на Гърция и Рим са били една чудовищна мистификация, скалъпена от масоните в епохата, която авторът е толкова малко склонен, а даже no-малко от д-р Майтланд, да нарече векове на тъмнина.“1 Нека бъде така. Никого от тези съмняващи се, които приемат Тайната Доктрина за „мистификация“, не карат, нито дори молят да повярва на нашите твърдения, обявени вече за мистификация от някои твърде способни американски журналисти, даже преди да се предаде този труд за печат.2 1 „Митични чудовища“, стр. 13, забележка. 2 През юли 1888 г., когато Манускриптът на този труд още не беше напуснал работната ми маса, а Тайната Доктрина беше още съвършено непозната, тя вече беше обявена за нещо, което не е повече от продукт на моя мозък. Ето тези лексикални изрази, с които „Evening Telegraph“ (в Америка) се изразяваше, в своето издание от 30 юни 1888 г., за този още ненапечатан труд: „Сред предизвикващите интерес книги за месец юли се намира и новата книга на г-жа Блаватска за Теософията... (!) Тайната Доктрина... Но само защото тя може да се гмурне назад в невежеството на брамините...(!?) още не е доказано, че всичко, което тя твърди, е истина“. И след като такава предубедена присъда беше произнесена на основата на погрешна представа, че моята книга вече е излязла и критиката се е запознала с нея – което не е вярно, а и не може да бъде – сега, когато тя вече е излязла, този критик е длъжен да поддържа своето първо твърдение, независимо от това, дали то е пра-вилно, или не; той ще излезе от това положение, като използва още по-остра критика. Също така не е нужно някой да повярва в Окултните Науки и Древните Учения, преди да научи нещо за своята душа и да повярва в нея. Нито една велика истина никога не е била приемана a priori и обикновено са минавали столетие или две преди нейните проблясъци да започнат да просветват в човешкото съзнание като възможна истина, освен онези случаи, когато твърдението за някой факт се е потвърждавало от достоверно откритие. Истините на нашите дни са лъжата и заблудата на вчерашните и vice versa. И този труд ще бъде оправдан частично или изцяло едва след двайсетото столетие. Поради това нашите становища въобще няма да пострадат, дори и сър Джон Еванс да твърди, че писмеността не е била известна през каменния век. Тя може да е била неизвестна в течение на този период в пета арийска раса, но въпреки това, да е била употребявана при атлантите на четвъртата раса, в славните дни на тяхната висша цивилизация. Циклите на подем и падение на народите и расите потвърждават и обясняват това. Ако ни кажат, че преди нашето време вече е имало случаи на фалшифициране чрез псевдоапокрифи, натрапени на лековерните, и че нашият труд може да бъде поставен наравно с труда на Жакольо „Библията в Индия“ – макар че, между другото, в тази книга има повече истина, примесена със заблуди, отколкото ние намираме в трудовете на правоверните и признати изтоковеди – подобни обвинения и твърдения малко ще ни смутят. Ние ще дочакаме нашия час! Даже прочутата Езур Веда на миналото столетие, която Волтер признавал за „най-скъпоценния дар от Изтока на Запада“, а проф. Макс Мюлер смятал за „най-нелепата книга, която можем да си представим“, не е напълно лишена от факти и истини. Случаите, когато априорните отричания от страна на специалистите са били оправдани от следващи потвърждения, са нищожен процент от тези, при които отрицанията са били напълно отхвърлени от последвалите открития и установени като истина, за велико смущение на просветените възразяващи. Езур Веда е нищожна ябълка на раздора в сравнение с тържеството на сър Уилям Джонс, Анкетил дьо Перон и други, по въпроса за санскрита и неговата литература. Подобни факти са отбелязани даже и от самия проф. Макс Мюлер, който, говорейки за поражението на Дугалд Стюарт и Ко., заявява: „Ако фактите относно санскрита бяха верни, Дугалд Стюард, като твърде благоразумен, не би могъл да не признае, че изводите, направени на тяхна основа, са били неизбежни. Поради това той въобще е отричал реалността на съществуването на език като санскрит и е написал своя прочут очерк като доказателство, че санскрит е бил съставен по образец от гръцкия и латинския език от брамините, тези архифалшификатори и лъжци, и че цялата санскритска литература е била само измислица.“1 1 „Science of Language“, стр. 168. |
