|
„ПРОКЛЯТИЕТО“ ОТ ФИЛОСОФСКА ГЛЕДНА ТОЧКА Предишните учения на Тайната Доктрина, допълнени с универсалните предания, би трябвало вече да са доказали, че Брахманите, Пураните, Вендидад и други Писания на маздейците, както и писмените документи на египтяните, гърците и римляните, и накрая свещените Писания на евреите, всички те имат единно начало. Нито едно от тях не е безсмислена и неоснователна приказка, съчинена за обсебване на доверчивия невежа; всички те са алегории, имащи за цел да представят под повече или по-малко фантастично було великите истини, събрани от същата тази област на доисторическото предание. Недостигът на място не ни позволява да навлизаме в тези томове и в по-древните подробности, що се отнася до четирите раси, предшествали нашата пета раса. Но преди на изучаващите да предложим историята на психическата и духовната еволюция на преките, допотопни бащи на нашето Пето (Арийско) човечество и преди да изтъкнем нейното влияние върху всички други странични разклонения, израснали от същия този ствол, ние трябва да осветим още няколко факта. Върху основата на свидетелствата на цялата литература на древния свят и интуитивните теории на няколко философи и учени от по-късните векове беше показано, че постановките на нашата Езотерична Доктрина, почти във всеки случай, се потвърждават както от преки, така и от косвени доказателства, че нито „легендарните Великани“, нито изчезналите Материци, както и еволюцията на предишните раси, не са съвършено необосновани приказки. В Addenda, с които приключва този том, науката неведнъж ще бъде поставена в невъзможност да отговори. Ние се надяваме, че тези допълнения ще разбият най-накрая всички скептични забележки относно свещените числа в природата и нашите цифри въобще. Засега е останала една недовършена задача – това е, да се разруши най-пагубната от всички философски догми, а именно догмата за проклятието, под чиято тежест човечеството страда от времето на предполагаемото непокорство на Адам и Ева в тяхното убежище Едем. Творческите сили у човека били дар от Божествената Мъдрост, а не резултат от греха. Това ясно е доказано от парадоксалното поведение на Йехова, който отначало проклина Адам и Ева (или Човечеството), заради извършването на предполагаемия грях, а след това благославя своя „избран народ“, като казва: „плодете се и се размножавайте и напълнете земята“.1 Проклятието не е било навлечено на човечеството на четвъртата раса, тъй като сравнително безгрешната трета раса, допотопните гиганти с още по-големи размери, загинали по същия начин; следователно Потопът не е бил наказание, а просто резултат от периодичен и геологичен закон. Също така проклятието на Кармата не е паднало върху тях заради опитите им за естествено съчетаване – както се прави от целия животински свят, лишен от разум, в подходящото за това време на годината, – а заради злоупотребата с творческата мощ, заради оскверняването на божествения дар и разпиляването на жизнени субстанции без каквато и да е друга цел, освен животинско лично удовлетворение. Когато третата глава от Книгата Битие бъде разбрана, ще се види, че тя се отнася до Адам и Ева, принадлежащи на края на третата раса и началото на четвъртата. Отначало раждането е било така леко за жените, както и за всички животински твари. Никога не е влизало в плана на Природата жената да ражда в „страдание“. Обаче, от този период, от времето на развитието на четвъртата раса възникнала вражда между нейното семе и семето на „Змея“, семето или плодът на Кармата или Божествената Мъдрост. Тъй като семето на жената, или похотта, е смазало главата на семето на плода на мъдростта и знанието, обръщайки свещената тайна на размножаването в животинско удовлетворение; поради това Законът за Кармата „смазал петата“ на Расата на Атлантите, изменяйки постепенно физиологически, морално, физически и умствено цялата природа на четвъртата раса на Човечеството1, и от здрав цар на животинското творение на третата раса човекът станал в петата, нашата раса, жалко скрофулозно същество и се е оказал сега, на земното ни кълбо, най-богатия наследник на болести – телесни и наследствени – и най-съзнателният съобразяващ звяр от всички животни!2 1 Книга Битие, IX, 1. Бълг. прев.: „И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте)“. – Бел. прев. 1 Колко са мъдри и величествени, колко морално далновидни и благи са законите на Ману по отношение на брачния живот, в сравнение с разпуснатостта, мълчаливо позволена на човека в цивилизованите страни. Обстоятелството, че тези закони са били пренебрегнати през последните две хилядолетия, въобще не ни пречи да се възхитим на дълбочината на тяхната далновидност. Браминът оставал грихаста, семеен човек, до определен период на своя живот, след което – след раждането на син и когато синът вече е можел да поддържа семейство – той приключвал с брачния живот и ставал благочестив Йога. Брачният му живот се е регулирал от неговия брамин-астролог, в съответствие с природата му. Поради това в страни, като например Пунджаб, където пагубното влияние на мюсюлманската и по-късно на европейската разюзданост едва са се докосвали до ортодоксалните арийски касти, могат да се срещнат все още най-добрите образци от цялата Планета, по ръст и физическа сила; докато в Декана и особено в Бенгалия мощните хора от древните времена са се заменили от хора, чието потомство с всяко столетие – и почти с всяка година – намалява на ръст и по сила. 2 Болестите и излишъкът от прираст на населението са факти, които по никакъв начин не могат да бъдат отречени. Такова е истинското Проклятие от физиологична гледна точка, почти единственото, за което съществуват намеци в кабалистичния Езотеризъм. Ако се разсъждава от този аспект, Проклятието е несъмнено, тъй като то е очевидно. Интелектуалната еволюция, прогресирайки рамо до рамо с физическата, разбира се била проклятие, вместо благословия – дар, ускорен от „Властелините на Мъдростта“, които излели върху човешкия Манас свежата роса на своя собствен Дух и Природа. Така Божественият Титан напразно е пострадал; и даже може да се роптае заради дареното от него благодеяние на човечеството и да се съжалява за онези дни, които така образно са описани от Есхил в „Прикованият Прометей“, когато в края на първия Титаничен Век (Векът, който последвал века на ефирния човек, века на благочестивия Канду и Прамлоча), зараждащото се физическо човечество, все още лишено от разум и (физиологически) безчувствено, е описано като: * В раздела стиховете от драмата „Прикованият Прометей“ са цитирани по българския превод на Александър Ничев, Есхил, „Трагедии“, С., 1982. – Бел. ред. 1 В книгата на Анна Суонуик „Драмите на Есхил“ е казано за „Прикованият Прометей“ („Класическа библиотека в Бон“, стр. 334), че Прометей действително е представен като „подвижник и благодетел на човечеството, чието положение... е описано като слабо и бедствено до крайност... Зевс, както е казано, предложил да унищожи тези жалки ефимерни същества и да насели земята с нова раса“. В Стансите виждаме, че Властелините на Битието постъпили по същия начин и унищожили първите произведения на Природата и Морето. „Прометей“ е нарушител на този замисъл и следствие на това той е трябвало да поема върху себе си, заради спасяването на смъртните, най-ужасни мъки, на които е бил осъден от неумолимата жестокост на Зевс. Така ние виждаме Титана, символ на крайния разум и свободната воля (човешкия интелект или висшия аспект на Манас), представен като най-големия филантроп, докато Зевс, „Висшето Божество“ на Елада, е изобразен като жесток и неумолим деспот, особено неприемлив характер за чувствата на атиняните“. Причината за това е обяснена по-нататък. Във всеки древен Пантеон – включително и в Пантеона на евреите – „Висшето Божество, съдържа двойнствен характер, състоящ се от Светлина и Тъмнина. Те бяха със очи, ала не виждаха, с уши, ала не чуваха. И цял живот, подобни на видения, прекарваха в мъгла и мрак. (Ст. 447–450)* Нашите Спасители, Агнишвата и други „Синове на Пламъка на Мъдростта“ – олицетворени от гърците с Прометей1 – могат да останат непризнати и в забрава поради несправедливостта на човешкото сърце. Поради нашето непознаване на истината те могат да бъдат косвено прокълнати за дара на Пандора; но да се окажат провъзгласени и утвърдени от устата на свещеничеството като Злобни Същества, е твърде тежка Карма за „Него“, който, когато Зевс „яростно е искал да погуби цялата човешка раса“, „дръзнал сам“ да спаси тази „смъртна раса“ от гибел, говорейки с думите, вложени в устата на страдащия Титан: Не слязоха избити в преизподнята. Затуй стоя превит под тези бедствия, ужасни за страдалеца, за зрителя – покъртващи. Бях милостив към хората... (Ст. 236–239) С голямо основание хорът забелязва: Голяма благодат си дал на смъртните. Прометей отговаря: Освен това, дарувах им и огъня. Хорът: Как? Огън имат днес и еднодневките? Прометей: А той ще им разкрие много работи. (Ст. 251–254) |
