|
ЗАПАДНИ ТЕОРИИ, ОСНОВАНИ НА ГРЪЦКИ И ПУРАНИЧНИ ПРЕДАНИЯ Така става напълно естествено, че на основата на толкова далечни данни, намиращи се на разположение на непосветените историци, шведският учен Рудбек, живял преди около два века, се е стараел да докаже, че Швеция е била Атлантидата на Платон. Той даже смятал, че в очертанията на древната Упсала е открил местоположението и размерите на столицата на „Атлантида“, както са били дадени от гръцкия мъдрец. Баии доказал, че Рудбек е грешал, но самият Баии също е допускал грешка, и то още по-голяма, тъй като Швеция и Норвегия са били неделима част от древна Лемурия, а също и от Атлантида от страната на Европа, също както Източен и Западен Сибир и Камчатка са принадлежали към нея от страната на Азия. Но още веднъж, кога е било това? Ние можем приблизително да го установим само чрез внимателно изучаване на Пураните, ако искаме да се запознаем със Съкровеното Учение. Вече е изминало три четвърти столетие, откакто Уилфорд изтъкнал своите фантастични теории, според които Британските Острови били „Белият Остров“, Атала от Пураните. Това е безсмислица, тъй като Атала е един от седемте Двипа, или Острови, принадлежащи на ниските Лока, една от седемте области на Патала (Антиподи). Освен това, както доказва Уилфорд,1 Пураните го поставят „на седмата зона или седмия климат“ – по-точно, на седмото измерение на топлината – което го определя между 24° и 28° северна ширина. Следователно трябва да го търсим на същия градус, на който е и Тропикът на Рака, докато Англия се намира между 50° и 60° ширина. Уилфорд говори за нея като за Атала, Атлантида, Белия Остров. Нейният враг се нарича „Белия Демон“, Демона на Ужаса, тъй като, казва той: 1 Уилфорд прави много грешки. Например, той отъждествява Швета-Двипа, Белия Остров, „остров на северната част на Тоямбхуди“ с Англия, а след това се опитва да го отъждестви с Атала (долната област) и Атлантида. Но Швета-Двипа е обител на Вишну (екзотерично), а Атала е Адът. Също така, той го помества в Евксин или Икшу (Черно) Море, а след това, на друго място, като че ли го свързва с Африка и Атлас. „В техните песни (индускшпе и персийските) виждаме, че Кай-Каус се насочва към планината Азбурж или Ас-бурж, в чието подножие залязва Слънцето, за да се срази с Див-сефид, или белия дявол, с Тара-даитя от Пураните, и чието обиталище се е намирало на седмото стъпало на Света, съответстващо на седмата зона на буддистите... или с други думи, на Белия Остров.“1 Но тук изтоковедите са се намирали и все още се намират пред загадката на Сфинкса, чието погрешно решаване ще разруши завинаги техния авторитет – ако не и техните личности – в очите на всеки индуски учен, независимо дали е посветен, или не. Тъй като в Пураните няма нито едно твърдение – върху противоречивите подробности на което Уилфорд е построил своите теории – което да няма няколко значения и същевременно да не се отнася както към физическия, така и към метафизическия свят. Ако древните индуси подразделяли географски повърхността на земното кълбо на седем Зони, Климати, Двипа и алегорично – на седем Ада или Небеса, и в двата случая седмичното подразделяне не би се отнасяло до същите тези местности. Именно така Северният Полюс, страната „Меру“, е седмото подразделение, тъй като тя отговаря на седмия Принцип (или четвъртия метафизически) в Окултното изчисление. Той представлява областта на Атма, чистата Душа и Духовността. Следователно Пушкара е показана като седмата Зона или Двипа, обхващаща Кшира Океана или Океана от Мляко (бялата област на вечните снегове) във Вишну и другите Пурани.2 И Пушкара с нейните две Варша лежи в самото подножие на Меру. Тъй като е казано, че: 1 „Asiatic Researches“, VIII, 280. 2 Оp. cit., ibid., стр. 201. „Две страни на север и юг от Меру имат формата на лък... (и че) половината от повърхността на Земята са намира на юг от Меру, а другата половина на север от Меру – зад която лежи половината от Пушкара.“ И така, географски Пушкара е Северна и Южна Америка, а алегорически тя е продължение на Джамбу-Двипа,1 в средата на който стои Меру, тъй като тази страна е населена със същества, живеещи десет хиляди години, свободни от болести и несъвършенства; там няма нито добродетели, нито порок, касти или закони, тъй като тези хора „са една природа с Боговете“.2 Уилфорд е склонен да вижда Меру в Планината Атлас и поставя там и Локалока. Но както е казано, Меру е Свар-Лока, обител на Брама, Вишну и Олимп на индуските екзотерични религии, географски тя е описана като „преминаваща през средата на Земното Кълбо и излизаща от двете страни“.3 На нейния горен край се намират Боговете, а на долния, или на Южния Полюс, е обиталището на Демоните (Ада). Как Меру може да бъде планината Атлас? Освен това, Тарадаитя, Демонът, не може да бъде поставен на седмата Зона, ако тя е отъждествена с Белия Остров, който е Швета-Двипа, по силата на причини, изказани в направената no-горе забележка. Уилфорд обвинява съвременните брамини в това, че те „смесили всичко в една купчина (острови и страни)“; но именно той самият още повече го е смесил. Той предполага, че тъй като Браманда и Ваю Пураните делят древния Материк на седем Двипа, заобиколени, както е казано, от обширен океан, зад който лежи областта и планината на Атала, то: „Много е вероятно гърците, заимствайки своето понятие за прочутата Атлантида, да са я смятали за разрушена следствие на някакъв естествен катаклизъм,4 тъй като, бидейки някога намерена, тя не е могла да бъде отново открита.“ 1 Всяко наименование в Пураните трябва да се разглежда в неговото алегорично приложение, поне под двата му аспекта – географски и метафизичен. Така например Нила (небесносиня) планина, образуваща една от границите на север от Меру, трябва да се търси географски в планинската верига в Орис, а след това и в планината, съвършено различна от другите, в Западна Африка. Джабму-Двипа е област, принадлежаща към владенията на Вишну – Свят, ограничен в Пураните с нашата планета, област, която съдържа само Меру; след това тя отново е разделена, за да побере Бхарата-Варшу (Индия), нейната най-добра и най-прекрасна част, както казва Парашара. Същото е и с Пушкара и всички останали. 2 Пак там, стр. 202. 3 „Суря Сидханта“, превод на Уитни, V, 5. 4 „Asiatic Researches“, III, 300. |
