|
И така, от гледна точка на космологията, всички Дракони и Змии, поразени от своите „Победители“, по произхода си са непокорни, буйни, безредни начала в Хаоса, който е приведен в ред от Слънчевите Богове или Творческите Сили. В Книга на Мъртвите тези начала се наричат „Синове на Въстанието“.1 „В тази нощ притесняващият, Убиецът на Озирис, иначе наричан Змей прелъстител... свиква Синовете на Въстанието във въздуха и когато те пристигат на Изток в Небесата, става Войната на Небето и в целия Свят.“2 В скандинавските Еди повторение на същия мит е „Войната“ на Азите с Гримтурзите, или Великаните на Мороз, и Асатора с Йотуните, Змейовете и Драконите и „Вълка“, който излиза от „Мрака“. „Злобните Духове“,3 които в началото са били просто емблеми на Хаоса, впоследствие били обожествени от суеверието на простолюдието и накрая получили право на гражданство сред расите, които се смятат за най-цивилизовани и образовани на тази планета от времето на нейното сътворение; станали догма сред християните. Както твърди Джордж Смит: „Злите Принципи (Духове), емблеми на Хаоса (както виждаме това в Халдея, Асирия и Египет)... се противопоставят на тази промяна и започват война срещу Луната, старшия син на Бел, скланяйки на своя страна Слънцето, Венера и атмосферния бог Вул.“4 1 Вж. също „Египетски Пантеон“, стр. 20, 23. 2 Книга на Мъртвите, XVII, 54 и 49. 3 Тези „Зли Духове“ в никакъв случай не могат да бъдат отъждествявани със Сатаната или Великия Дракон. Те по същество са елементали, породени или зародени от невежеството – космическите и човешките страсти – или от Хаоса. 4 „Асирийски открития“, стр. 403. Това е само още едно изложение на индуската „Война на Небесата“ между Сома-Луната и Боговете; и тъй като Индра е атмосферният бог Вул, ясно е, че тази алегория е космологична, както и астрономична, и че тя е тясно преплетена с най-древната Теология, преподавана в Мистериите и е взета от нея. Ние можем най-добре да видим истинското значение на Дракона, Змея, Козела и всички тези символи на Силите, наричани днес Зло, в религиозните доктрини на гностиците; тъй като именно те разкрили в своите учения Езотеричната природа на еврейския заместител на Ейн-Соф, чието истинско значение било скрито от равините, а християните, с малки изключения, не са знаели нищо за това. Без съмнение Исус от Назарет надали би посъветвал своите апостоли да се смятат за мъдри като змии, ако змиите са били символ на Духа на Злото; също така – ако влечугите не бяха толкова тясно свързани със Сатаната – и офитите, учените египетски гностици на „Братството на Змея“, не биха почитали в своите ритуали жива змия, като емблема на Мъдростта, божествената София, и като образ на Вседоброто, а не на Всезлото. Фактът е, че даже като прост офидиан, змеят е бил двойнствен символ, а като дракон никога не е бил нищо друго, освен символ на Проявеното Божество в неговата велика Мъдрост. Draco volans, „летящият дракон“ на ранните живописци, може да бъде преувеличено изображение на истинско, днес изчезнало допотопно животно, и тези, които вярват в Окултните Учения, знаят, че в древните времена съществували същества като летящи дракони, вид на птеродактила, и че именно тези гигантски крилати гущери са служели за прообрази на Серафа на Мойсей и неговата Медна Змия.1 Отначало самите Евреи са се покланяли на идола на Змията, но след религиозните реформи, проведени от Езекиил, те тръгнали в обратна посока и нарекли този символ на Великия или Висшия Бог у всеки народ Дявол, докато собствения узурпатор определили като „Единен Бог.“2 1 Вж. Книга на Числата, XXI, 8, 9. Бог заповядал на Мойсей да построи Медната Змия (Saraph), за да може, когато гледат в нея, да се излекуват тези, които са били ухапани от Огнените Змейове. Последните са били Серафимите, от които всеки имал, по доказателството на Исай (VI,2), „по шест крила“; те са символ на Йехова и всички подобни Демиурзи, които създават от себе си шест сина или подобия – седем с техния Създател. Така Медната Змия е Йехова, „Глава на Огнените Змейове“. И въпреки това, в Четвърта Книга на Царете (XVIII, 4) е показано, че цар Езекия, който подобно на своя баща Давид „вършел угодното в очите на Господа...“, разбил на парчета медната змия, направена от Мойсей, и го нарекъл „Нехущан“, или късче мед. Бълг. прев.: гл. XVIII, 3, 4: „Той вършеше, каквото беше угодно пред очите на Господа, по всичко тъй, както правеше неговият отец Давид. Той премахна оброчищата, изпочупи статуите, изсече дъбравата и унищожи медната змия, която Мойсей бе направил; защото дори до ония дни Израелевите синове Ј кадяха и я наричаха Нехущан.“ – Бел. прев. 2 И Сатаната се вдигнал против Израил и призовал Давид да унищожи Израил (I, Хроники, XXI, 1). „Гнева на Господа (Йехова) се възпламенил против Израил и той тласнал Давид, казвайки: „Иди и унищожи Израил“ (II, Пророк Самуил, XXIV, 1). По този начин те са тъждествени. Наименованието Сатана, на еврейски Сатан, означава „Противник“ (от глагола shatana, „да въстанеш“, „да преследваш“), и по право принадлежи на първия и най-жесток „Противник“ на всички други Богове – на Йехова; а не на Змията, която, даже и по догмата, е „Противник“ единствено на хората и в най-лошия случай е казвала само думи на симпатия и мъдрост. Основана на трета глава на Книгата Битие тази догма е толкова нелогична и несправедлива, колкото и парадоксална. Тъй като кой е бил първият, който е създал този първоначален и оттогава всемирен изкусител на човека – жената? Разбира се, не Змията, а самият „Господ Бог“, който, казвайки „Не е добре за човека да бъде сам“, създал жената и „я довел при човека“.1 Ако последвалото неприятно малко произшествие било „първороден грях“ и досега трябва да се разглежда така, наистина това трябва да е твърде слаба представа за божественото предвиждане на Отеца. Би било много по-добре, ако първият Адам от първата глава беше останал „мъж-жена“ или „самотен“. Поради това очевидно самият Господ Бог е бил истинската причина за цялото извършване на злото, „agent provocateur“, а Змията е само прообраз на Азазал, „изкупителна жертва за прегрешенията (на Бога) на Израил“, бедният Трагос, принуден да поеме вината за грешките на своя Властелин и Създател. Разбира се, това се отнася само за тези, които приемат събитията в Книгата Битие в тяхната мъртва буква, като знаменателни за началото на човешката драма. Тези, които ги четат Езотерически, не ограничават себе си с фантастични теории и хипотези; те знаят как да разбират съдържащия се символ и не могат да се заблуждават. В наше време не изпитваме необходимост да се занимаваме с мистичното и многообразно значение на името на Йехова в неговия абстрактен смисъл и независимо от Божеството, наричано така. Това било „скриване“, нарочно извършено от равините, тайна, която пазели с удесеторена грижливост, след като християните откраднали от тях това име на Бога, което било тяхна лична собственост.2 Но сега се прави следното заявление: образът, който в първите четири глави на Книгата Битие се нарича различно, като „Бог“, „Господ Бог“ и „Господ“, не е една и съща личност; разбира се, това не е Йехова. Съществуват три различни класа или групи Елохими, наричани в Кабала Сефироти. Йехова се появява едва в четвърта глава на Книгата Битие, в чийто първи стих той е наречен Каин, а в последната се превръща в човечество – мъжко и женско начало Jah-veh.1 Освен това, Змията не е Сатана, а Светлозарен Ангел, един от Елохимите, обвит в сияние и слава, който обещавал на жената, че ако вкусят забранения плод, „няма да умрат“, спазил е своето обещание и е направил човека безсмъртен в неговата нетленна природа. Той е Иао на Мистериите, глава на Андрогинните Създатели на човека. Трета глава съдържа (Езотерично) смъкване на булото на невежеството, което скривало познанието за Ангелския човек, създаден по образа на „безкостните“ Богове, и откриване на неговото съзнание за истинската му природа, показвайки по този начин Светлозарния Ангел (Луцифер) в светлината на Даващ Безсмъртие и като „Прародител“; а истинското Падение в рождение и материя трябва да се търси в глава IV. Там Йехова – Каин, мъжката половина на Адам, двойнственият човек, отделил се от Ева, създава в нея Авел, първата жена по природа2, и пролива девствена кръв. И така Каин, показан като тъждествен с Йехова, на основата на правилното четене на стиха в четвъртата глава на Книгата Битие в оригиналния еврейски текст и на основанието на учението на равините, които твърдят, че „Кин (Каин) Злият бил син на Ева от Самаел, Дявола, заел мястото на Адам“3, и Талмуд добавя, че „Злият Дух, Сатаната и Самаел, ангелът на Смъртта, са тъждествени“4 – става ясно, че Йехова (човечеството или Jah-hovah) и Сатаната (поради това и изкушаващ Змей) са единни и тъждествени във всяка подробност. Няма Дявол, нито Зло извън човешкото съзнание. Злото е необходимост в проявеното Светосътворение и една от неговите основи. То е необходимо за прогреса и за еволюцията, както нощта е необходима за проявяването на деня, и смъртта за живота – за да може човекът да живее вечно. 1 II, 18, 22. 2 Десетки най-просветени автори са изследвали внимателно името Йехова (с мазоретичните точки и без тях) и са показали многоообразния им смисъл. Като най-добри сред тези трудове може да се смята „The Source of Measures: The Herbew Egyptian Mystery“, – J. Ralston Skinner – когото споменаваме толкова често. 1 В посочения горе труд (стр. 233), стих 26, глава IV на Книга Битие правилно преведен – „тогава хората започнали да се наричат Йехова“, но може би той е не толкова правилно обяснен, тъй като последната дума би трябвало да е написана Jah – мъж, Hovah (жена), за да се покаже, че от този момент е започнала расата на разделените мъже и жени. 2 За обяснение виж превъзходните страници в Приложението (Appendix VII) към същия труд. 3 Оp. cit., стр. 293. 4 „Rabba Battra“, 16-а. |
