|
„Синовете на Бога“ са съществували, съществуват и днес. От индуските Брамапутра и Манасапутра, синове на Брама и от Разума родените Синове, в низходящ ред до Б’не Алейм в еврейската Библия, вярата на хилядолетията и световното предание карат разума да отстъпи пред такава очевидност. Каква ценност има „независимата критика“ или вътрешната очевидност – обикновено основана на любимите теории на критиците – пред лика на световното свидетелство, което е оставало неизменно в течение на цялата продължителност на историческите цикли. Например, прочетете езотерически шестата глава на Книгата Битие, която повтаря твърдението на Съкровеното Учение, макар че леко променя неговата форма и прави друго заключение, разминаващо се даже и със Зохар: „В онези времена на Земята е имало исполини; а също и след онова време, когато синовете на Бога (Б’не Алейм) започнали да влизат при дъщерите човешки и те започнали да им раждат деца. Те станали мощни, от старо време славни хора (или великани).“2 2 Книга Битие, VI, 4. Бълг. прев.: „В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци.“ – Бел. прев. Какво означава фразата „а също и след онова време“, ако не това, че на Земята по-рано са съществували Великани, т.е. преди безгрешните Синове на третата раса, а също и след това, когато другите Божии Синове, по-ниски по природа, започнали полови контакти на земята – както направил Дакша, когато видял, че неговите Манасапутра не искали да населят Земята. А после следва дълго прекъсване в главата между 4-и и 5-и стих. Тъй като, разбира се, не от беззаконието на „силни хора... славни от стари времена“, сред които е бил и Нимврод, „мощен ловец пред Господа“, можел „Бог да се убеди, че беззаконието на хората било голямо“; също така, не и при строителите на Вавилонската кула го видял той, тъй като това станало след Потопа, а в потомството на великаните, породили чудовища monstra quaedam de genere giganteo, чудовища, от които произлезли низшите човешки раси, представени днес на Земята от много жалки и измиращи племена, а също така и от огромните антропоидни маймуни. Ако богословите-протестанти или римокатолиците ни възразят, ние ще им предложим само да се обърнат към техните собствени буквални текстове. Приведеният no-горе стих винаги е бил дилема не само за хората на науката и библейските учени, а също така и за свещеничеството. Тъй като, както е казал отец Перон: „Или те (Б’не Алейм) били добри Ангели – в такъв случай, как са можели да паднат? Или били лоши (Ангели) – в такъв случай те не можели да се наричат Б’не Алейм или Синове на Бога.“1 Тази библейска загадка, „чийто истински смисъл нито един автор не е разбрал“, както откровено признал това Фурмонт,2 може да бъде обяснена на Запада само чрез Окултната Доктрина с помощта на Зохар, а на Изтока – чрез Книгата Дзиан. Ние видяхме какво пише за това в Книгата Дзиан, а що се отнася до Зохар, там е казано, че Б’не Алейм било обичайно име за Малахим, благите Вестоносци, и за Ишините, по-ниски Ангели.3 В полза на демонолозите ние можем да добавим, че техният Сатана, „Противник“, е включен в Книгата на Йов сред „Синовете“ Божии или Б’не Алейм, които посещават своя баща.4 Но за това ние ще говорим по-нататьк. Така Зохар казва, че Ишините, прекрасните Б’не Алейм, били невинни, а се смесили със смъртните хора, защото били изпратени с тази цел на земята.5 На друго място същата книга ни показва Б’не Алейм като принадлежащи към десетото подразделение на „Престолите“.6 Също така тя обяснява, че Ишините – „Хората-Духове“, viri spirituales7 – сега, когато хората повече не могат да ги виждат, помагат на магьосниците да създават, чрез техните Науки, хомункули, които не са „малки на ръст хора“, а „no-ниски (в смисъл на no-низша степен), отколкото са хората.“ Както едните; така и другите се появяват в онази форма, която са притежавали тогава Ишините, т. е. в газообразна и ефирна. Техен глава е Азазел. 1 „Praelectiones Theol.“, гл. II; Дьо Мирвил, пак там, стр. 84. 2 „Критически размисли за произхода на древните народи“. 3 Rabbi Parcha. 4 I, 6. 5 „Книга за Руфи и Шадаш“, том 63, колонка 3, Амстердамско издание. 6 Зохар, част II, колонка 73; Дьо Мирвил, пак там, стр. 86. 7 Пак там, стр. 87. Но Азазел, когото църковната догма продължава упорито да асоциира със Сатаната, не е нищо такова. Азазел е тайна, както е обяснено на друго място, така то е изразено и от маймонидите: „В сказанието за Азазел се съдържа непроницаема тайна.“1 И така, както казва г-н Ланци, библиотекар във Ватикана, чиито думи вече цитирахме и който би трябвало да знае това: „Това почитано божествено име (nome divino e venerabile), благодарение на перото на библейските учени станало дявол, пустиня, планина и козел.“2 Поради това е неразумно името да се извежда, както прави Спенсър, от Азал (отделен) и Ел (Бог), тоест „отделен от Бога“ – Дявол. В Зохар Азазел е no-скоро „свещена жертва“, отколкото „действителен противник на Йехова“, както би искал това Спенсър.3 Напълно необичайна е степента на злобното въображение и измислици, струпано върху това „Войнство“ от различни фанатични автори. Азазел и неговото „Войнство“ са просто еврейските „Прометеи“ и трябва да се разглеждат от тази гледна точка. Зохар сочи, че Ишините били приковани към планината в пустинята. Това е алегорично и е намек за тези „Духове“, които са приковани към Земята в течение на Цикъла на Превъплътяване. Азазел, или Азазиел, е един от оглавяващите „въстаналите“ Ангели в Книгата на Енох, които, спускайки се от Ардис, върха на планината Армон, се свързали с взаимна клетва на вярност. Казано е, че Азазел е научил хората да правят мечове, ножове, щитове и огледала (?), за да може човек да вижда това, което се намира зад него, т. е. „магически огледала“. Амазарак е наставник на всички магьосници и знахари, разпознаващи корените; Амерс преподавал науката на Магията; Баркаял – Астрологията; Акибил – значението на знаменията и знаците; Тамиел – Астрономията; и Азарадел учел на движението на Луната.4 „Тези седем били първите наставници на четвъртия човек“ (т. е. четвъртата раса). Но защо всяка алегория трябва да бъде разбирана винаги само в смисъла, изразен от нейната мъртва буква? 1 „More Nevochim“, XXVI, 8. 2 „Sagra Scrittura“. 3 II, стр. 14, 29. 4 Глава VIII; превод на Лоренц, стр. 7 и 8. |
