|
Въпреки това, то е било изпълнено от човешка мощ, макар и гигантска, а не само чрез усилията на Природата, а също така не чрез Бога или Дявола. Като решава да докаже, че даже Умът и Духът на човека са просто произведения на „слепи сили“, „науката“ напълно е способна да поеме тази задача и е възможно едно прекрасно утро тя да опита да докаже, че Природата сама е построила в редица гигантските скали на Стоунхендж, с математическа точност е намерила тяхното положение, придавайки им форма на планисферата на Дендер и знаците на Зодиака, и от Африка и Азия е пренесла в Англия и Ирландия камъни, тежащи повече от милион фунта! Наистина, впоследствие Кембри взел думите си обратно, казвайки: „Дълго време вярвах в Природата, но се отричам..., тъй като случайността не може да създава такива вълшебни комбинации... и тези, които са положили посочените скали в равновесие, по същество са същите, които са вдигнали движещите се маси на изкуствения водоем в Huelgoat, близо до Конкарно.“ Като говори за движещите се скали или за „люлеещите се камъни“, които се намират на склона Голкара („Чародея“), д-р Джон Уатсън, чиито думи са цитирани от същия автор, казва: „Изумителното движение на тези монолити, установени в равновесие, е карало келтите да ги сравняват с Боговете.“1 1 „Кембри“, пак там, стр. 90. В научния труд на Флиндерс Петри „Стоунхендж“ се казва: „Стоунхендж е построен от камък, от намиращия се в окръга червен пясъчник, или камъка „sarsen“, наричан от местните жители „сиви овни“. Но някои от камъните, особено тези, за които казват, че са имали астрономическо значение, били донесени отдалече, вероятно от Северна Ирландия.“ В заключение заслужава да бъдат приведени съображенията по този въпрос на един учен от статия, публикувана през 1850 г. в „Археологичен обзор“: „Всеки камък представлява монолит, чиято тежест би подложила на изпитание и най-мощните машини. С една дума, съществуват монолити, разхвърлени по цялото земно кълбо, при чийто вид въображението се смущава и определянето им с думата материали изглежда лишено от смисъл; те би трябвало да се нарекат с име, съответстващо на грамадите им. Освен това, тези огромни люлеещи се камъни, наричани понякога routers, с единия си край са поставени в точка на такова съвършено равновесие, че е достатъчен и най-малкият допир, за да ги приведе в движение..., разкриват най-положително познаване на статиката. Взаимното противодействие, повърхността и плоскостта, изпъкнала и вдлъбната, редувайки се... всичко това ги свързва с циклопските строежи, за които с достатъчно основание може да се каже, повтаряйки думите на Де ла Вега, че „явно, над тях са се трудили повече демоните, отколкото хората.“1 1 Op. cit., стр. 473. „Трудно е“ – пише Кройцер – да не се „предположи при Тиринтските и Микенските строежи участието на планетни сили, приведени в действие от небесни сили, подобно на прочутите Дактили“ („Пелазги и Циклопи“). До днес науката нищо не знае за Циклопите. Предполага се, че те са построили всички така наречени „Циклопски“ съоръжения, чието изграждане би изисквало няколко отряда великани; и въпреки това те са били само около седемдесет и седем или около сто, както смята Кройцер. Казвали им Строители, но окултизмът ги нарича Инициатори, които чрез посвещението на няколко пелазги положили основния камък на истинското Масонство. Херодот асоциира Циклопите с Персей, „син на асирийски демон“ (I, VI). Раул Рошет открил, че Циклопът Палемониус, в чест на когото било построено светилище, бил „Херкулес от Тир“. „Във всеки случай това е бил строителят на свещените колони на Хадир, покрити с тайнствени знаци, ключ към които в своето време е притежавал само Аполоний Тиански; тези рисунки още могат да бъдат намерени върху стените на Елиора, гигантските развалини на храма на Вишвакарман, строителят и майсторът на Боговете.“ Този път ние сме съгласни с нашите приятели и противници – католиците, и питаме: могат ли подобни чудеса на статиката и равновесието, достигнати при монолитите, тежащи милиони фунта, да бъдат създадени от диваците на епохата на Палеолита, троглодитите, които макар и с по-голям от средния за нашето столетие ръст, все пак са прости смъртни като нас? Ние нямаме намерение да се докосваме до различните традиции, свързани с люлеещите се камъни. Но може би не е лошо да напомним на английския читател за Giraldus Cambrensis, споменаващ за подобен камък на остров Мона, който се връщал в първоначалното си положение, независимо от всички усилия да бъде удържан в друго. По времето на завоюването на Ирландия от Хенрих II, граф Хуго Сестрензис, желаейки лично да се убеди в истината за този факт, завързал камъка на Мона към много по-голям камък и заповядал да бъдат хвърлени в морето. На следващото утро камъкът бил намерен на своето обичайно място. Ученият Уилям Салисбюри потвърждава факта и свидетелства за наличието на този камък в стената на една църква, където го видял през 1554 г. Това ни напомня за казаното от Плиний относно камъка, оставен от Аргонавтите в Сизикум, чиито жители го поставили в Притенеума, „откъдето той бягал няколко пъти и е трябвало с олово да го направят по-тежък“.1 Но тук имаме работа с огромни камъни, засвидетелствани от цялата древност като „живи, подвижни, говорещи и самопридвижващи се“. Също така, явно те са можели да обръщат хората в бягство, тъй като са наричани „routers“, от думата „rout“, или „да обърнеш в бягство“. Дьо Мусо казва, че всички те били пророкуващи камъни и понякога се наричали „безумни камъни“.2 Люлеещият се камък е признат от науката. Но защо той се люлее? Трябва да сме слепи, за да не видим, че това движение е било още един начин на предсказване, и по тази причина ги нарекли „камъни на истината“.3 1 „Естествена история“, том XXXVI, стр. 592; Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 289. 2 „Бог и Богове“, стр. 567. 3 Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 291. Както казват, Ричардсън и Бард били поразени, като открили в пустинята Сахара същите Трилити и повдигнати камъни, каквито са срещали в Азия, в Кавказ, Черкезия, Етрурия и в цяла Северна Европа. Ривет-Карнак от Алахабад, известен археолог, изказва същото учудване, прочитайки описанията на сър Дж. Симпсън на знаците във вид на чаша върху камъните и скалите в Англия, Шотландия и други Западни страни, „показващи необикновена прилика със знаците на големите валчести камъни, които заобикалят могилите близо до Нагпур – Града на Змиите. В това великият учен виждал „още едно и твърде необикновено допълнение към цялата маса доказателства, че клон от номадските племена, който в далечна епоха е преминал през Европа, е проникнал и в Индия“. „Ние казваме, че Лемурия, Атлантида и нейните Великани и най-ранните раси на петата коренна раса, всички са имали отношение към построяването на тези betyli, lithoi и въобще „магически“ камъни. Знаците във вид на чаша – забелязани от сър Дж. Симпсън, и „вдлъбнатите, изсечени на повърхността“ на скалите и паметниците, намерени от Ривет-Карнак, с „различни размери от шест дюйма в диаметър и с дълбочина от един до един и половина дюйма... обикновено разположени в перпендикулярни линии, проявяващи многобройни различия по брой, размери и разпределение на чашите“ – тези знаци са просто писмени документи на най-древни раси. Който внимателно изследва рисунките в „Археологични бележки за древните изображения върху скалите на Кумаон, Индия“ и т. н., направени със същите знаци, ще открие в тях най-примитивен стил на бележки или записи. Нещо подобно е било прието от американския изобретател Морз, чийто телеграфен код ни напомня писмото Огхам – комбинация от дълги и къси черти, както описва това г-н Ривет-Карнак, „издълбани върху пясъчник“. Швеция, Норвегия и Скандинавия са пълни с подобни записи, тъй като Руническото писмо напомня знаци като чаша и дълги, и къси черти. Във Фолианта на Йохан Магнус може да се види изображение на полубог – великанът Стархатерус (Старкад, ученикът на Хрозхарсграни, Магьосника), който държи под ръцете си огромен камък с рунически изображения върху него. Според скандинавските легенди, този Старкад се отправил в Ирландия и извършил чудеса от подвизи на Север и Юг, Изток и Запад. (Вж. „Азгард и Боговете“, стр. 218–221.) |
