|
ЦИКЛОПСКИТЕ РАЗВАЛИНИ И КОЛОСАЛНИТЕ КАМЪНИ, КОИТО СВИДЕТЕЛСТВАТ ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ВЕЛИКАНИТЕ Дьо Мирвил, поставил си за цел да докаже в своите обширни трудове „Mйmoires Adressйes aux Acadйmies“ реалността на Дявола и да установи неговото присъствие във всеки древен и съвременен идол, е събрал няколко стотици страници „исторически свидетелства“, че в дните на „чудеса“ – както езическите, така и библейските – камъните са се движили, говорели, произнасяли пророчества и даже са пеели. Накрая, че „Камъкът на Христос“ или „Скалата на Христос“, „духовната Скала“, която следвала Израел,1 „станала Jupiter-lapis“, погълнат от неговия баща Сатурн „във вида на камък“.2 Няма да се спираме върху очевидното изопачаване и материализация на библейските метафори – просто за да се докаже „сатанизма“ на идолите, въпреки че на тази тема може много да се каже.3 Но без да претендираме за подобен peripateticism и вродени психически способности на нашите камъни, ние на свой ред можем да съберем всички доказателства, които са ни на разположение, за да докажем, че: (а) ако не са съществували великани, за да преместят подобни колосални скали, никога не би могъл да съществува Стоунхендж, Карнак (Бретан) или други подобни циклопски строежи; и (b) ако не съществуваше магията, тогава нямаше да има толкова свидетели на „пророкуващите“ и „говорещите“ камъни. В „Archaica“ виждаме как Павзаний признава, че в началото на своя труд е смятал гърците за доста глупави, заради тяхното „почитане на камъни“. Но когато достигнал Аркадия, той добавя: „аз промених своето мислене“.4 Поради това, без каквото и да е поклонение към камъните или каменните идоли и статуи, което е едно и също – престъпление, в което католиците на римската църква неразумно обвиняват езичниците – би могло да се разреши да се вярва в това, в което са вярвали много велики философи и свети хора, без да заслужават прозвището „идиот“ от съвременните Павзаниевци. 1 Първо послание към Коринтяните, X, 4. Бълг. прев.: „...и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, върху който е построена църквата на Рим; а камъкът беше Христос.“ – Бел. прев. 2 „Пневматология“, III, стр. 283. 3 Сатурн е Кронос – „Времето“. Поглъщането от него на Jupiter-lapis може да се окаже някога пророчество. „Петър (cephas, lapis) е камък, върху който е построена църквата на Рим, както ни уверяват. Но също така е вярно, че в един прекрасен ден Кронос ще я погълне, както е погълнал и Jupiter-lapis и други, още по-велики образи. 4 Пак там, стр. 284. На читателя предлагат да се обърне към Acadйmie des Inscriptions, ако иска да научи различните свойства на кремъка и камъните от гледна точка на магическите и психическите сили. В поемата за „Камъните“, приписвана на Орфей, те са подразделени на офити и сидерити, на „Змийски Камък“ и „Звезден Камък“. „Ophitкs – грапав, твърд, тежък, черен и има дар-слово: когато го хвърлят, той произвежда звук, подобен на детски вик. Именно чрез този камък Хелений е предсказал гибелта на Троя, своята родина.“1 Като говорят за тези „bйtyles“, Санхуниатон и Филон Библейски ги наричат „одушевени камъни“. Фотий повтаря това, което Дамасций, Асклепий, Исидор и лекарят Евсевий са твърдели преди него. Специално Евсевий никога не се е разделял със своя Ophitкs, който е носел на гърдите си и е получавал от него пророчества, предавани му „с тих глас, напомнящ леко свиркане“.2 Арнобий, свят човек, който от „езичник станал един от светилниците на църквата“, както съобщават християните на своите читатели, признава, че срещайки някой от тези камъни, той не е можел да се удържи да не му зададе въпрос, „на който понякога се получавал отговор, ясен и точен, с тих глас“. Ние питаме: къде е тогава разликата между християнския и езическия Ophitкs? Прочутият камък в Уестминстър бил наречен liafail, „говорещ камък“; той издигал гласа си само за да назове краля, който трябва да бъде избран. В своя труд „Monuments Celtiques“ Кембри казва, че го видял, когато върху него още стоял надписът:3 1 М. Фалконет, op. cit., том VI, „Мемоари“, стр. 513; приведено от Дьо Мирвил, op. cit., ibid., стр. 285. 2 Разбира се, това е същото, което е и „тихият глас“, чут от Илия след земетресението при отвора на планината (Първа Книга на Царете, XIX, 12). 3 Люлеещите се, или „logan“, камъни носят различни имена: такива като clacha – brath при келтите, „камък на съдбата или съда“; пророкуващ камък или „камък на изпитанията“ и камък-оракул; движещият се, или одушевен камък на финикийците; мърморещият камък на ирландците. Бретонците имат свои „люлеещи се камъни“ в Huelgoat. Срещат се в Стария и Новия свят, на Британските острови, във Франция, Италия, Русия, Германия и т. н., също и Северна Америка. (Вж. „Писма от Северна Америка“ на Хъдсън, том II, стр. 440.) Плиний споменава за няколко в Азия. („Естествена история“, I, 96.) И Аполоний Родоски разказва за люлеещи се камъни и казва, че те са „камъни, поставени на върха на могила, и толкова чувствителни, че мисълта може да ги приведе в движение“ (Акерман, „Arth. Index“, стр. 34), без съмнение, имайки предвид древните жреци, които чрез волята си са движели подобни камъни от разстояние. Ni fallat fatum, Scoti quocumque locatum Invenient lapidem, regnasse tenentur ibidem. Накрая, Свид говори за някой си Heraescus, който можел с един поглед да отличи неподвижните камъни от тези, които се движели. И Плиний споменава за камъни, които „избягвали, когато до тях се допирала ръка“.1 В старанието си да оправдае Библията, Дьо Мирвил задава доста уместен въпрос: защо чудовищните камъни на Стоунхендж в древни времена са се наричали chior-gaur, или „танц на великаните“ (от cфr, „танц“, оттук е и chorea, и gaur, „великан“)? И след това той отпраща своя читател за отговор към епископ St. Gildas. Но авторите на съчинения като „Voyage dans le Comtй de Cornouailles, sur les Traces des Gйants“ и многобройните научни трудове за развалините на Стоунхендж,2 Карнак и Уест Хоадли дават много по-разбираеми и достоверни сведения по този въпрос. В онези области – истински гори от скали – се намират огромни монолити, като „някои от тях тежат около 500 000 килограма“. Съществува предположение, че „висящите“ камъни в долината Салисбюри са остатъци от Друиден храм. Но Друидите са били исторически хора, а не Циклопи или великани. Кой, ако не великани, е можел да повдигне някога подобни маси – особено тези, които се намират в Карнак и Уест Хоадли – и да ги подреди в такъв симетричен ред, че да представляват планисфера; да ги установи в такава забележителна точка на равновесие, че да изглежда сякаш допират земята, въпреки че могат да бъдат приведени в движение и от най-лекия допир на пръста, но не се поддават на усилията и на двайсет души, ако опитат да ги преместят. 1 Вж. „Речник на религиите“ на абат Бертран, статията „Heraescus“ и „Bйtyles“; Дьо Мирвил, ibid., стр. 287, написал „Heraiclus“; вж. и „Египет“ на Бунзен, I, 95. 2 Между другото вж. „История на езичеството в Каледония“ на доктора по теология А. Уайз, член на Кралското дружество и т.н. Сега, ако ние кажем, че множеството от тези камъни са реликви на последните атланти, ще ни отговорят, че всички геолози утвърждават техния естествен произход; че при „изветряване“, т. е. губейки под атмосферните въздействия слой след слой от своето вещество, скалата приема тази форма; че „планинските“ върхове в Западна Англия имат любопитни форми, които са следствие от същата причина. И тъй като всички учени смятат, че тези „люлеещи се камъни са задължени за своя произход на естествени причини – вятъра, дъжда и т.н., които предизвикват разрушение на скалните слоеве“, нашето твърдение ще бъде справедливо отхвърлено, специално защото „ние виждаме и днес около нас този процес на изменение на скалите.“ Ето защо ще изследваме този случай. Отначало прочетете онова, което геологията може да каже по въпроса и ще научите, че тези гигантски маси често са съвършено чужди на страните, в които сега се намират; че техните нееднородни геоложки масиви често принадлежат към страти, които се срещат само далеч зад моретата и са неизвестни в тези страни. Разсъждавайки по повод на огромните монолити от гранит, разхвърлени в Южна Русия и Сибир, Уилям Тук казва, че там, където те сега се намират, няма нито скали, нито планини и че трябва да са били пренесени „отдалече, с помощта на баснословни усилия“.1 Шартон споменава за образец от такива скали в Ирландия, който бил подложен на анализ от известен английски геолог, определил неговия чуждоземен произход, „може би даже африкански“.2 Това е странно съвпадение, тъй като ирландското предание приписва произхода на своите кръгли камъни на един магьосник, който ги донесъл от Африка. Дьо Мирвил вижда в този магьосник „проклетия Хамит“.3 В него ние виждаме атлант или може би даже един от ранните лемурийци, останал жив преди раждането на Британските острови – във всеки случай великан.4 Кембри наивно отбелязва: „Към това хората нямат никакво отношение..., тъй като нито човешката сила, нито неговата индустрия, биха могли някога да предприемат нещо подобно. Само Природата е можела да извърши това (!!) и науката някога ще го докаже (!!).“5 1 „Гробници на татарите“, VII, стр. 2227. 2 „Древни и съвременни пътешественици“, I, 230. 3 Op. cit., ibid., стр. 290. Ако Хам беше титан или великан, следователно Сим и Яфет също са били титани. И поради това всички те са титани на Аркита, както Фабер доказва; или митовете. 4 Диодор Сикул твърди, че в дните на Изида някои хора още са били с висок ръст и са наричани от гърците Великани. „????’????????????????????????????????’????????????????????????????????????????????“. 5 „Келтските древности“, стр. 88. |
