|
Последният обрат е станал преди около дванайсет крори (120000000). Но земята – и всичко, което се намирало на нейната повърхност – се охладила, станала твърда и се установила много векове преди това.“ И така, ако вярваме на Езотеричното Учение, от началото на последните 120 милиона години не са ставали световни геоложки обрати и изменения, но Земята, дори и преди това е била готова да приеме човечеството. Обаче появата му в неговото пълно физиологично развитие, както вече беше казано, станала едва преди 18 000 000 години, след първите големи неуспехи на Природата със собствени сили да създаде същества – т.е. без помощта на божествените „Леяри“ – след които последвала еволюцията на първите три раси.1 Истинската продължителност на първите две и половина раси е скрита от всички, освен от Висшите Посветени. Историята на Расите започва с разделянето на половете, след като предшестващата, яйценосната андрогинна раса, бързо загинала и последващите субраси на третата коренна раса се появили като физиологически съвършено нова Раса. Именно това „Унищожение“ алегорично се нарича „Потоп на Вайвасвата Ману“ и писанията показват Вайвасвата Ману, или човечеството, като останало самотно на Земята в Ковчега на Спасението, влачен от Вишну, в образа на чудовищна риба, и „с него“ седем Риши. Тази алегория е много проста: 1 Сравни със Стансите III et seq. В символизма на всеки народ „потопът“ означава хаотична, неустановена материя – Хаос като такъв; а Водата – Женски Принцип, „Великата Дълбина“. Както е пояснено в гръцкия Лексикон на Паркхърст: „???? отговаря на еврейското rasit, или Мъдростта... и (в същото време) е емблема на женската раждаща мощ arg или arca, в която зародишът на природата (и човечеството) се носи или се износва на великата бездна на водите, в течение на промеждутъка от време, настъпващ след всеки световен (или Расов) цикъл.“ Archк (????) или Арк е също и мистично име на Божествения Дух на Живота, който се носи над Хаоса. Сега Вишну е Божественият дух, като абсолютен Принцип, а също така като Пазещ и Зараждащ, или Даващ Живота – третото Лице в Тримурти, състояща се от Брама – Създателя, Шива – Разрушителя и Вишну – Пазителя. В алегорията Вишну е показан като Риба, насочваща Ковчега на Вайвасвата Ману през водите на Потопа. Не е нужно да сме многословни за езотеричното значение на думата Риба (понеже това са направили Пейн Найт, Инман, Джералд Меси и други). Нейното теологично значение е фалично, но метафизическото – божествено. Исус бил наречен Риба, както и Вишну и Вакх; ???, „Спасител“ на Човечеството е само монограмът на Бог Вакха, който е бил наричан и ?????, Риба.1 Освен това седемте Риши в ковчега са само символ на седемте „принципа“, които се завършват в човека едва след неговото разделяне и когато е станал човешко същество, преставайки с това да е божествено. Да се върнем към Расите. Малобройни са подробностите, които се отнасят до потъването на Материка, населен от втората коренна раса. Представена е историята на Третата или Лемурия, както и историята на Атлантида, но що се отнася до останалите, те са само споменати. Казано е, че Лемурия е загинала около 700 000 години преди началото на това, което днес се нарича Третичен Период (Еоценски) .2 По време на този Потоп – в случая действително геологичен потоп – Вайвасвата Ману също е показан алегорично като спасяващ човечеството; а в действителност само част от него, четвъртата раса, така както той спасил петата раса по време на унищожението на последните атланти, чиито остатъци загинали преди 850 000 години,3 след което повече не е имало наводнения до дните на Платон или Посейдонис, което е било известно на египтяните само защото е станало в сравнително близко време. 1 Св. Августин казва на Исус: „Той е риба, която живее във водите“. В своите свещени Мистерии християните наричали себе си „малки риби“ – Pisciculi. „Толкова много риби във водата и всички те са спасени от една велика риба“ – казва Тертулиан за християните, Христос и църквата. 2 „Езотеричен Буддизъм“, стр. 55. 3 Това събитие – например разрушаването на прочутия остров Рут и по-малкия Даитя, станало преди 850 000 години в края на Плиоценския Период, не бива да се смесва с потъването на главния Материк на Атлантида по време на Миоценския Период. Колкото и да се опитват, геолозите не могат да приближат Миоценския Период към време, по-малко от 850000 години; в действителност главната част на Атлантида е загинала преди няколко милиона години. Именно потъването на великата Атлантида е най-интересното. Това е този катаклизъм, за който древните писания, като например Книгата на Енох, казват: „Краищата на Земята се разтворили“; и около който били създадени толкова легенди и алегории за Вайвасвата, Ксисурф, Ной, Девкалион и tutti quanti спасени избраници. Без да има предвид разликата между сидералните и геологичните феномени, преданието нарича и двата „Потопи“. Съществува обаче огромна разлика. Катаклизмът, разрушил колосалния Материк, чийто остатък сега е Австралия, е станал вследствие на огромни трусове и разтваряне на дъното на океана. Краят на неговия приемник – Четвъртия Материк – дошъл поради последователното нарушаване на въртенето на земната ос. То започнало през ранните Третични Периоди и продължавайки дълги векове, последователно отнесло последния след Атлантида, като се изключи може би Цейлон и малка част от това, което сега влиза в Африка. Този Катаклизъм изменил повърхността на планетата и в летописите на историята, без Съкровените Писания на Изтока, не е останала и следа от спомените за нейните цветущи материци и острови, за нейната цивилизация и наука. Поради това съвременната наука отрича съществуването на Атлантида. Тя отрича даже процеса на силно изместване на Земната Ос и би искала да припише на други причини измененията на климата. Но този въпрос остава все още открит. Ако д-р Крол твърди, че всички подобни изменения могат да бъдат обяснени с колебанието на оста и прецесията на равноденствията, има други – като сър Хенри Джеймс и сър Джон Льобок,1 – които са по-склонни да приемат мисълта, че са породени от изменението на положението на оста на въртене. Против това въстават мнозинството астрономи. Но какво ли не са отричали те, и до днес, и какво ли не са осмивали, за да го признаят по-късно, когато хипотезата вече е станала неоспорим факт. 1 Вж „Athenaeum“, 25 авг., 1860. |
