|
Такова е екзотеричното изложение на гностиците в тази алегория и въпреки че е сектантско представяне, все пак то е образно и изглежда жизнено правдиво. Това е естествен извод от текста на глава III от Книгата Битие, ако бъде разбран буквално. Оттук е и алегорията за Прометей, похитил божествения Огън, за да даде на хората възможност съзнателно да следват пътя на духовната еволюция, преобразявайки по този начин най-съвършените животни на Земята в потенциален Бог, давайки му свободата „със сила да превземе царството Небесно“. Оттук е и проклятието на Зевс към Прометей, както и проклятието на Йехова – Илда-Баоф към неговия „въстанал син“, Сатаната. Студените чисти снегове на Кавказките планини и неизтощимият изгарящ огън и пламък на неутолимия Ад са двата полюса и въпреки това – една мисъл, двойнственият аспект на фини мъчения; „Зародител на Огъня“ – олицетворена емблема на ???????? (на Фосфора), Астралната Светлина и Светлината в Anima Mundi (елемент, за който немският философ-материалист Молешот казал: „Без Фосфор няма мисъл“) – горящ в яростния пламък на своите земни страсти, в пожара, запален от неговата мисъл, разпознаващ сега доброто и злото и все пак (понеже е роб на своя земен Адам и чувства орела на съмнението и пълното съзнание) изкълваващ неговото сърце – наистина е Прометей, тъй като е съзнателно и следователно – отговорно същество.2 Проклятието на живота е голямо, но с изключение на няколко мистици индуси и суфии, малобройни са тези, които биха сменили всички мъки на съзнателния живот, всички беди на отговорното съществуване с безсъзнателното съвършенство на пасивното (обективно) безплътно Битие или даже с вселенската неподвижна Инерция, олицетворена в Брама по време на неговия нощен „Покой“. Тъй като, привеждайки извадки от талантливата статия на една личност,1 която станала жертва, защото смесила плановете на съществуване и съзнание: 2 Историята на Прометей, кармата и човешкото съзнание са изложени във втората част, в V раздел. 1 Статията на един англичанин, чийто блуждаещ ум го погубил. Син на протестантски свещеник, той станал мохамеданин; след това яростен атеист; срещайки Учителя, Гуру, станал мистик; след това съмняващ се и отчайващ се теософ – отхвърлил бялата магия заради черната, изпаднал в лудост и накрая встъпил в римокатолическата църква. След това отново тръгнал назад и я предал на анатема, пак станал атеист и умрял, проклинайки човечеството, знанието и Бога, в който той престанал да вярва. Притежавайки всички езотерични данни за написването на „Война на Небето“, той направил от това полуполитическа статия, смесвайки Малтус със Сатаната, а Дарвин с Астралната Светлина. Неговият свят е в Обвивката! Той е пример за предупреждение към отпадащите ученици. Сега неговият забравен гроб може да се види в мюсюлманското гробище в Джунагура, Катхиявар в Индия. „Сатаната (или Луцифер) представлява активното начало, или както (М. Жюл) Байсак нарича това: „центробежна“ Енергия на Вселената (в космическия смисъл). Той е Огън, Светлина, Живот, Борба, Усилие, Мисъл, Съзнание, Прогрес, Цивилизация, Свобода, Независимост. В същото време той е Болка, което е реакция на Радостта от Действието, и Смърт, което е Революция на Живота — Сатаната, горящ в собствения си Ад, създаден от яростта на неговия momentum – разпространяваща се дезинтеграция на Мъглявината, която трябва да се кондензира в Нови Светове. И отново, и отново той търпи съответно поражение от Вечната Инерция, Пасивната Енергия на Космоса – неуловимото “Аз съм“ – Кремък, от който се избиват искри. И съобразно... той и неговите привърженици... са предани на „Морето на Огъня“ – тъй като именно Слънцето (само в един смисъл на космическата алегория) е Източник на Живота в нашата система, където те се пречистват (означава, че те се разлагат на съставни части) и отново се подлагат на биене (като избиване на масло), за да бъдат преустроени за следващия живот (Възкресение) – това Слънце, което като начало на Активния Принцип на нашата Земя едновременно е Дом и Източник на Световния Сатана... Още повече, като доказателство за точността на общата теория на Байсак (в неговото съч. „Дявол и Сатана“) студът, както е известно, притежава „Центростремително“ действие. Под въздействието на Студа всичко се съкращава. Под него Животът замръзва, или измира, Мисълта застива и Огънят угасва. Сатаната е безсмъртен в своето собствено Море от Огън и само в „Нифeл-Хейм“ (студения Ад на скандинавските Еди) „Аз съм“ може да съществува. Но независимо от това, в Нифeл-Хейм има своеобразно Безсмъртно съществуване и то трябва да е безпечално и мирно, тъй като е безсъзнателно и бездейно. В Царството на Йехова (ако този Бог представлява всичко това, което евреите и християните му приписват) няма нито мъка, нито войни, нито бракове, нито женитби, нито изменения, нито Индивидуално съзнание.1 Всичко е погълнато от духа на Всемогъщия. Това именно е Царството на Мира и лоялното Подчинение, както Царството на „въстаналия Архангел“ е царство на Войните и Революциите... То (първото) в действителност е това, което Теософията нарича Нирвана. Но Теософията учи, че след като Отделянето от първичния Източник е станало, съединението може да се извърши само чрез волево усилие – което е определено сатанинско по смисъла на този очерк.“2 1 Авторът говори за деен, сражаващ се и проклинащ Йехова, сякаш е синоним на Парабраман! Ние цитирахме едно място от тази статия, за да покажем къде тя се разминава с теософските учения; понеже иначе с времето някой може да се възползва от това като оръжие против нас, както обикновено се прави с всичко, което се печата в „Theosophist“. 2 „Theosophist’, том III, стр. 68. Именно то е „Сатанинско“ от гледна точка на правоверните католици, тъй като благодарение на прототипа на това, което с течение на времето станало християнски дявол – поради Лъчезарните Ангели, Дхиан-Коганите, които се отказали да създават, понеже искали човекът да стане свой собствен творец и безсмъртен Бог – хората могат да достигат Нирвана и Пристанището на небесния Божествен Покой. За да завършим това твърде пространно пояснение, ще добавим твърдението на Съкровеното Учение, че Девите на Огъня, Рудрите и Кумарите, Девствените Ангели (към които принадлежат Архангел Михаил и Гавраил), Божествените „Наставници“, наричани от всички евреи материалисти и позитивисти „Нахаш“ или „Лишени“ — предпочели проклятието на въплъщението и дълги цикли на земното съществуване и превъплъщение пред това да видят бедствието, та дори и то да е безсъзнателно, на същества, които били проявени като отражения на своите братя чрез полупасивната енергия на твърде духовните си Създатели. Ако „човек трябва да се възползва от своя живот така, че да не заприлича на животно, не да одухотвори, а да очовечи своето Аз,3 той трябва да се роди човек, а не ангел. Поради това преданието казва, че небесните Йоги доброволно пожертвали себе си, за да изкупят човечеството, което било сътворено в началото по Божие подобие и съвършено, дарявайки го с човешки привързаности и стремежи. За да изпълнят това, те трябвало да се откажат от свойственото им състояние, да се спуснат на нашата Сфера и да утвърдят на нея своето пребиваване по време на целия цикъл на Махаюга, сменяйки по този начин своите безлични Индивидуалности с индивидуални личности, блаженството на надземното съществуване с проклятието на земния живот. Тази доброволна жертва на Огнените Ангели, чието естество било Знание и Любов, била изопачена от екзотеричните теологии в твърдение, според което „Въстаналите Ангели“ били свалени в „Мрака на Ада“ – нашата Земя. Индуската философия намеква за истината, учейки, че свалените от Шива Асури се намират само в междинно състояние, в което се подготвят за по-висшите степени на очистване и изкупление от злочестото си положение; но християнската теология – утвърждавайки своето основание върху скалата на божествената любов, милосърдие и справедливост на този, към когото тя се обръща като към свой Спасител – като желае парадоксално да даде сила на това твърдение, изобретила мрачната догма за Ада, този Архимедов лост на римокатолическата философия. 2 „Theosophist’, том III, стр. 68. 3 Пояснявайки Кабала д-р Хенри Прат казва: „За човека (по-точно за еврейския равин) Духът бил безплътно и унизено същество и затова той бил обозначен от идеографите като Нахаш, „лишен“, и представен като появяващ се и прелъстяващ човешката раса – мъжа чрез жената... В изображението на този Нахаш духът бил като змия, понеже поради липсата на крайници на змийското тяло, тя се разглеждала като нещастна, развратна и унижена твар.“ („New Aspects of Life“, стр 235.) Символ за символ — има хора, които биха предпочели символа на змията – символ на мъдростта и вечността, макар и лишена от крайници, пред, символа Jod – поетичния идеограф на Йехова в Кабала – Бога на мъжкия символ на зараждането. |
