|
Ако въобще се вярва на преданията, ние трябва да повярваме и на по-нататъшното сказание, че от брачното съвкупление на потомството на Йерофантите от Острова с потомците на Атланта на Ной е произлязла смесена раса от добри и лоши. От една страна, светът е имал своите Енохи, Мойсеевци, различни Будди, многобройни „Спасители“ и велики Йерофанти; от друга – „природени вещари“, които поради недостиг от задържащата сила на истинското духовно просветление... осквернили своя дар, използвайки го за лоши цели.“ Към това можем да добавим свидетелството на някои записи и традиции. В „L’histoire des Vierges: les Peuples et les Continents Disparus“ Louis Jacolliot казва: „Една от най-древните легенди на Индия, пазена в храмовете в устно и писмено предание, разказва, че преди неколкостотин години в Тихия Океан е съществувал огромен материк, който бил разрушен от геоложки промени и неговите останки трябва да се търсят в Мадагаскар, Цейлон, Суматра, Ява, Борнео и в главните острови на Полинезия. Според тази хипотеза платата на Индустан и Азия в онези далечни епохи представлявали само големи острови, прикрепени към централния Материк... Според брамините тази страна достигнала висока цивилизация; и полуостровът на Индустан, увеличен от преместването на водите по време на великия катаклизъм, само продължил веригата на примитивните предания, възникнали по тези места. Преданията дали името Рут на народите, населявали този огромен екваториален материк, от чиито наречия произлязъл санскритският език. Индо-Елинското предание, запазено от най-образованото население, емигрирало от районите на Индия, също така съобщава за съществуването на Материк и народ, на които то дава името Атлантиса и Атлантиди и ги поставя в Атлантическия Океан, в северната част на тропиците. Освен този факт, предположението за съществуването на древен материк по тези ширини, следи от който могат да се намерят по вулканичните острови и в хълмистата повърхност на Азорските и Канарските острови и носа Де Верда, не е лишено от географска вероятност. Освен това гърците, които никога не са се осмелили да надникнат зад пределите на Херкулесовите Стълбове поради страха им от тайнствения океан, се появили в древността твърде късно, когато сказанията, запазени от Платон, не били вече нищо друго освен отзвук на индуската легенда. Още повече, когато погледнем планисферата, при вида на островите и островчетата, разпръснати от Малтийския Архипелаг до Полинезия, от Зундския Пролив до Великденските острови и имайки пред себе си хипотезата за материците, предшествали континентите, обитавани от нас, не е възможно да не поставим сред тях най-значителният от всички. Общото за малтийците и полинезийците религиозно поверие за двете противоположности на Океанския Свят твърди, че „всички тези острови са влизали в състава на две огромни страни, населени с жълти и черни хора, намиращи се във вечна война помежду си и че боговете, на които им омръзнали техните кавги, поръчали на Океана да ги умири. Той погълнал и двата материка и оттогава е невъзможно да бъде принуден да предаде своите пленници. Само върховете на планините и платата избегнали наводнението, благодарение на мощта на боговете, които твърде късно видели направената от тях грешка.“ Каквото и да се съдържа в тези предания и където и да е било мястото на тази развиваща се цивилизация, по-древна от цивилизацията на Рим, Гърция, Египет и Индия, несъмнено тя е съществувала и е много важно за науката да намери следите Ј, колкото и да са нищожни и изплъзващи се.“1 1 Op. cit., стр. 13–15. Това океанско предание потвърждава легендата, приведена от „Записки на Съкровеното Учение“. Споменатата война между жълтите и черните народи се отнася до борбата на „Синовете на Боговете“ със „Синовете на Великаните“ или с жителите и вещарите на Атлантида. Окончателният извод на автора, лично посетил всички острови на Полинезия и посветил години на изучаването на религията, езика и преданията на почти всички народи, е следният: „Що се отнася до Полинезийския материк, който изчезнал по време на последните геоложки катаклизми, неговото съществуване се основава на такива доказателства, че ние не можем повече да се съмняваме, ако искаме да сме логични. Три върха на този материк – Сандвичевите острови, Нова Зеландия, Великденските острови, стоят надалеч един от друг, на разстояние от петнайсет до осемнайсет стотици географски лиги и групите на междинните острови: Вити (Фиджи), Самоа, Тонга, Футуна (? Foutouha), Увеа (? Oueeha), Маркизките, Таити, Пумуру (? Pomatou) Хамбиерите, също са така отдалечени от тези крайни точки на разстояние от седем или осемстотин до хиляда географски лиги. Всички мореплаватели са единодушни като казват, че крайната и централната група никога не са можели да контактуват помежду си, поради тяхното сегашно географско положение, и вземайки предвид тези нищожни средства, които са имали под ръка. Физически е невъзможно да се преплава такова разстояние с пирога... без компас и да се пътешества в продължение на месеци без провизии. От друга страна, туземците от Сандвичевите острови, Самоа, Таити и др. никога не са познавали и никога не са чували един за друг преди пристигането на европейците. И въпреки това всяко от тези племена е твърдяло, че техният остров някога е бил част от суша с огромна дължина, простираща се на запад от страната на Азия. И когато те били поставени лице в лице, оказало се, че говорят един език, имали еднакви обичаи, нрави и религиозни вярвания. И на въпроса – „къде е люлката на нашата Раса?“ – в отговор всички те само протягали ръка по посока на залязващото слънце.“1 1 Пак там, стр. 308. |
