|
I. Как са могли древните народи да знаят нещо за измрелите чудовища на Въгленото и Мезозойското време и даже да ги описват устно и да възпроизвеждат техните изображения, ако сами не са ги виждали или не са притежавали описанията им в своите предания, описания, които изисквали живи и разумни очевидци? II. И ако такова съществуване на очевидци вече е признато, то по какъв начин (само ако не се предположи ретроспективно ясновидство) се твърди, че човечеството и първите хора на Палеолита са можели да се появят не по-рано от средата на Третичния Период? Ние трябва да имаме предвид, че мнозинството учени не допускат появата на човека по-рано от Четвъртичния период, като по този начин напълно го изключват от Кайнозойските времена. Има видове животни, изчезнали от лицето на земята преди милиони години, описани и познати на народите, чиято цивилизация, както казват, е можела да започне едва преди няколко хиляди години. Възможно ли е това? Очевидно е необходимо да се допусне, че Мезозойският период е препокрил Четвъртичния период или че човекът трябва да се признае за съвременник на птеродактила и плезиозавъра. И само защото окултистите вярват в Древната Мъдрост и Наука и я отстояват, независимо че в превода на Зохар крилатите заври се наричат „летящи камили“, от това не следва, че ние вярваме на всички разкази за подобни дракони, представени ни от средновековието. Птеродактилите и плезиозаврите са престанали да съществуват заедно с мнозинството от човечеството на третата раса. Поради това, когато католическите писатели сериозно ни убеждават да повярваме в приказките на Христофор Шерер и Кирхнер, видели на живо огнени и летящи дракони през 1619 и 1669 година, може би ще ни бъде разрешено да разглеждаме техните твърдения като сънища или измислици.1 Също така ние не можем да приемем по друг начин освен като „поетическа волност“ легендата за Петрарка, който като съпровождал веднъж в гората своята Лаура и минавал край пещера, видял в нея дракона. Той тутакси го намушкал с кинжал и го убил, като попречил на чудовището да изяде дамата на сърцето му.1 Ние на драго сърце бихме повярвали на неговия разказ, ако Петрарка живееше в дните на Атлантида, когато подобни допотопни чудовища още са можели да съществуват. Ние отричаме съществуването им в днешната епоха. Морският змей е едно, а драконът е съвършено друго. Първият е отричан от мнозинството хора, понеже живее в най-дълбоките места на океана, много е страхлив и се издига на повърхността само когато е принуден, може би от глад. По този начин, стоейки извън видимост, той може да съществува и все пак да бъде отричан. Но ако този описан дракон съществува, как би могъл да избегне да го забележат? Тази твар, съвременна на самото начало на петата раса, повече не съществува. 1 Авторите, привърженици на римокатолическото учение, приемат цялата серия от разкази за дракони, приведени от Кирхнер в неговата „Њdipus Жgyptiacus“, „De Genesi Draconum“ напълно сериозно. Според този йезуит, самият той е виждал дракон, който бил убит през 1669 година от селяни в околностите на Рим, тъй като директорът на Музея Барберини му изпратил дракона, за да нарисува звяра; което Кирхнер направил и публикувал в едно от своите in-folios. След това той получил писмо от Христофор Шерер, префект на Кантона Солер в Швейцария, в което този чиновник удостоверява, че със собствените си очи е видял жив дракон в лятна нощ през 1619 година. „Като стоях на балкона, за да се любувам на абсолютната бистрота на небосклона – пише той, – аз видях огнен блестящ дракон, който се издигаше от една от пещерите на планината Пилатус и бързо се насочваше към Флуелен, на другия край на езерото. Неговите размери бяха огромни, но опашката му беше още по-дълга и шията му опъната. Главата му и челюстите напомняха змия. В своя полет той изхвърляше многобройни искри (?!)... Отначало аз помислих, че това е метеор, но като се вгледах по-внимателно, скоро се убедих по неговия полет и очертанията на тялото му, че виждам истински дракон. Така аз съм щастлив да уведомя ваше преподобие за действителното съществуване на тези животни“ – сънувайки за отдавна минали векове, би трябвало да добави авторът. (Пак там, стр. 424.) 1 Като убедително доказателство за реалността на този факт един католик отпраща читателя към картина, изобразяваща тази сцена и нарисувана от Симон Сиенски, приятел на поета, на портала на църквата Notre Dame Du Don в Авиньон, независимо от забраната на висшия Понтиф, който „не разрешавал въдворяването на този триумф на любовта на свято място“. Католикът добавя: „Времето е повредило това произведение на изкуството, но не е намалило неговото предание“ (пак там, стр. 425). „Драконите-Дяволи“ на нашата ера, за които говори Дьо Мирвил, явно нямат успех, тъй като те изчезват твърде тайнствено от музеите, където казват, че били пазени. Така Драконът, балсамиран от Уилс Алдоврандус и подарен на Музея на Сената в Неапол или в Болония, „още се намирал там през 1700 година“, но сега го няма. (Пак там, стр. 427.) |
