|
Да се спрем за малко, преди да представим следващите и също така странни учения. Да се опитаме да открием, доколко древните Писания и даже науката допускат възможността или дори определено потвърждават чудновати представи, каквито се срещат в нашия Антропогенезис. Като прегледаме това, което беше казано, ние ще видим, че Тайната Доктрина твърди за човека: 1) многородно (полигенетично) начало; 2) разнообразие на начините на размножаване, преди човечеството да премине към обичайния за днешното време начин за размножаване; 3) еволюцията на животните – във всеки случай еволюцията на млекопитаещите – следва еволюцията на човека, а не я предшества. И това е диаметрално противоположно на широко приетите днес теории за еволюцията и произхода на човека от животински прародител. Да отдадем кесарю кесаревото, да разгледаме преди всичко възможността за приемане от учените на полигенетичната теория. Мнозинството дарвинисти-еволюционисти са склонни към полигенетично обяснение на произхода на расите. Но относно този особен въпрос, както и в много други случаи, учените се намират в пълно смущение; те се съгласяват, за да се разминат след това отново с мненията си. „Произлиза ли човекът само от една единствена двойка или от няколко групи — моногенизъм или полигенизъм? И тъй като това, което по силата на отсъствието на свидетелства (?) никога няма да е известно (?), втората хипотеза е много по-вероятна.“1 1 А. А. Льофевр, „Философия“, стр. 498. Abel Hovelacque в своя труд „Science of Language“ стига до същия извод, разсъждавайки с доказателства, достъпни на изследователя-лингвист. Проф. W. Н. Flower в своето Обръщение, прочетено в едно британско Дружество, е отбелязал по този въпрос: „Гледната точка, която явно най-добре се съгласува с известното днес за характерите и разпространението на човешките раси..., е изменение на моногенетичната хипотеза (!). Без да навлизаме в трудния въпрос за начина на появяване на човека на този свят, ние във всеки случай трябва да предположим за това огромна древност, измервана по който и да е исторически стандарт. Ако ние имахме достъп до пълно палеонтологично доказателство от факти, историята на човека би могла да бъде възстановена, но нищо подобно не се предвижда.“ Подобно допускане трябва да се разглежда като съдбовно за догматизма на физическите еволюционисти и като откриващо широко поле за окултните теории. Противниците на теорията на Дарвин са били и все още остават полигенисти. Такива „гиганти на интелекта“ като Джон Крауфорд и Джеймс Хънт са обсъждали този проблем и са привърженици на полигенезиса. В техни дни е съществувала много по-голяма склонност към тази теория, отколкото против нея. Едва през 1864 година дарвинистите са започнали да се присъединяват към теорията на единството, чиито първи корифеи станали Хъксли и Лебок. Що се отнася до другия въпрос, за първенството на човека пред животните в реда на еволюцията, отговорът се дава със същата бързина. Ако човек действително е Микрокосмос на Макрокосмоса, учението не съдържа в себе си нищо невъзможно и е единствено логично, тъй като човек става такъв Макрокосмос за трите низши царства, които са му подчинени. Ако разсъждаваме от физическа гледна точка, всички низши царства – изключвайки минералното, което е самата светлина, кристализирана и материализирана – от растенията до тварите, предшествали първото млекопитаещо, били уплътнени в своя физически строеж чрез „раздробената прах“ на минералите и отпадъците от човешката материя, независимо дали от живи, или от мъртви тела, с които те се хранели и които им дали външни обвивки. На свой ред човек става по-физически, поглъщайки отново в своята система това, което е дал и което е било преобразувано в живи животински съдове за претопяване, през които то е преминало по силата на алхимични трансмутации на Природата. В онези дни са съществували животни, които не са се и присънвали на нашите съвременни натуралисти; и колкото по-силен е ставал физическият, материален човек – гигантът на онези времена – толкова по-силни са били неговите еманации. Но веднага щом андрогинното човечество се е разделило на два пола, превърнати от Природата в детеродни машини, то престанало да се размножава чрез капки жизнена енергия, отделящи се от тялото. Когато човек още не е знаел за своята мощ на зараждане на човешкия план – до своето Падение, както би казал вярващият в Адам, – цялата тази жизнена енергия, разсеяла се от него надалеч и нашироко, била употребена от Природата за производството на първите млекопитаещи животински форми. Учат ни, че еволюцията е вечен цикъл на проявяване и Природата не оставя нито един атом без използване. Още повече, че от самото начало на кръга всичко в природата се стреми да стане човек. Всички импулси на двустранната – центробежна и центростремителна сила са насочени в една точка – Човека. Агасиз казва, че предвижването в последователен ред на съществата: „се заключава в нарастваща тъждественост в живата фауна, специално сред гръбначните, с увеличаваща се прилика с човека. Човекът е този завършек, към който се е стремило цялото животинско творение от началото на своето появяване, във вида на палеозойските риби.“1 Именно така: но „палеозойските риби“ се намират на низшата дъга на еволюцията на формите, а този кръг е започнал с астралния човек, отражение на Дхиан-Коганите, наричани „строители“. Човекът е алфата и омегата на обективното творение. Както е казано в „Разбулената Изида“: „Всички неща са получили началото си в Духа – първоначално еволюцията е започнала отгоре в низходящ ред, а не обратното, както се предполага от теорията на Дарвин.“2 1 „Принципи на зоологията“, стр. 206. 2 I, 154. Поради това тенденцията, за която говори споменатият знаменит натуралист, е вродена във всеки атом. Само че ако я приложим и към двете страни на еволюцията, направените наблюдения значително ще противоречат на съвременната теория, която днес почти е станала закон (дарвинистки). Но цитирайки мястото от труда на Агасиз, не трябва да се приема, че окултистите са съгласни с някаква отстъпка по отношение на теорията, произвеждаща човека от животинското царство. Обстоятелството, че в този кръг той е предшествал млекопитаещите, въобще не се оспорва от съображението, че те вървят по неговите стъпки. |
