|
Авторката на този труд знае, че специалистите, които изчисляват с особена щедрост вековете на съществуване на нашата планета и Човека, винаги са имали противници – страхливото мнозинство. Но това доказва малко неща, тъй като мнозинството рядко се оказва, ако въобще се оказва, в крайна сметка на страната на истината. Харви дълги години е бил самотен в своите твърдения. Тези, които защитавали параходните връзки през Атлантическият океан, се подлагали на опасността да завършат дните си в лудница. И до днес Месмер се смята – в енциклопедиите – заедно с Калиостро и Сен-Жермен, за шарлатанин и самозванец. И сега, когато Шарко и Рише са потвърдили твърденията на Месмер, и месмеризмът, под неговото ново име „хипноза“ – изкуствен нос на много старо лице – е приет от науката, нашето уважение към това мнозинство не пораства, като виждаме това лекомислие и безцеремонността, с които неговите членове се отнасят към „хипнозата“, към „телепатичните връзки“ и други разглеждани от него феномени. Казано накратко, те говорят за месмеризма, сякаш са му вярвали от времената на Соломон, а не са ругали само преди няколко години неговите привърженици като безумци и лъжци!1 1 Подобна съдба заплашва феномените на спиритизма и всички останали психологически прояви на вътрешния човек. От времето на Юм, чиито изследвания са кулминирали в нихилистичен идеализъм, психологията постепенно се е отклонявала в посока на грубия материализъм. Юм се счита за психолог и въпреки това той е отричал a priori възможността за феномените, в които сега вярват милиони хора, включително и много учени. Хило-идеалистите на нашето време са поставени наравно с анихилитите. Школите на Спенсър и Бейн (Bain) са: едната позитивистка, а другата материалистична, но съвсем не метафизически. Това е психизъм, а не психология; това толкова малко напомня учението на Веданта, колкото песимизмът на Шопенхауер и Фон Хартман – езотеричната философия, сърце и душа на истинския Буддизъм. Неизбежно предстои такова преобразяване на мисълта и по отношение на продължителните периоди от време за половото и физическо човечество, на които настоява Езотеричната Философия. Поради това даже и Стансата, която казва: „Родените от Разума, безкостните, дали живот на родените от Волята с кости“ – добавяйки, че това е станало в средата на третата раса преди 18 000 000 години – има надежда да се приеме от бъдещите учени. Що се отнася до мисленето на деветнайсетото столетие, даже и тези лични приятели, които са проникнати от анормално уважение към променящите се изводи на науката, ще ни кажат, че такова твърдение е нелепо. Колко ли невероятно ще се стори нашето по-нататъшно твърдение, а именно, че на свой ред древността на първата раса се простира зад границата на тези милиони години в дълбините на вековете. Макар че точните цифри не се издават и няма възможност началната еволюция на първичните Божествени раси да се отнесе с достоверност към ранния Вторичен или Първичен век на геологията, ясно е едно, че числото 18 000 000 години, обхващащи периода от време на физическия човек с определен пол, би трябвало да е твърде силно преувеличено, ако се вземе предвид целият процес на духовно, астрално и физическо развитие. Действително, много геолози смятат, че продължителността на Четвъртичния и Третичния Период изисква такова число; и е съвършено ясно, че никакви земни условия не могат да разрушат хипотезата за съществуването на човека в Еоценската епоха, даже и да няма засега доказателства за това. Окултистите, които твърдят, че приведените данни ни отправят далеч назад в дълбините на Вторичния или „Века на влечугите“,, могат да се обърнат към М. де Катрефаж за подкрепа на възможността за съществуване на човека в тази далечна епоха. Но що се отнася до ранните коренни раси, работата стои по съвършено друг начин. Ако плътното натрупване (агломерация) на пари, наситени с въглена киселина, изтръгнали се от почвата или натрупани в атмосферата от самото начало на образуване на отлагания, е представлявало пагубно препятствие за живота на човешкия организъм, какъвто ние го познаваме сега, то може да запитат – как е могъл да съществува тогава първобитният човек? Това съображение в действителност няма основание. Съществувалите тогава земни условия не са имали отношение към плана, на който е ставала еволюцията на ефирните, астрални раси. Едва в неотдавнашни геоложки периоди спиралното течение на закона на циклите е въвлякло човека в най-низшата фаза на физическата еволюция – план на грубата материална причинност. В онези ранни векове само астралната еволюция се е намирала в процес на прогрес и двата плана, астрален и физически,1 макар и да се развивали по паралелни линии, не са имали непосредствен допир помежду си. Напълно е очевидно, че призрачният, ефирен човек е свързан по силата на своята организация – ако може така да се каже – само с този план, откъдето е извлечена субстанцията на неговия Упадхи. 1 Трябва да се отбележи, че макар астралният и физическият план на Материята да са следвали успоредно един с друг, даже и в най-отдалечените геоложки периоди, те не са били във фазите на проявяване, в които се намират сега. Земята е достигнала днешната степен на плътност едва преди 18 000 000 години. Оттогава астралният и физическият план са станали много по-плътни. |
