|
Ако самопроизволното зараждане е изменило сега своите методи – може би благодарение на натрупания материал, който е под ръка – дотолкова, че даже е станало неуловимо, все пак то е било в силата си при зараждането на земния живот. Даже и най-простата физическа форма и еволюцията на видовете доказват как работи Природата. Гигантският люспест пълзящ завър, крилатият птеродактил, мегалозавърът и дългият сто фута игуанодонт от по-късния период, всички те са преобразявания на ранните представители на животинското царство, откривани в пластовете на първичната епоха. Било е време, когато всички изброени „допотопни“ чудовища се появили като филаментоидни инфузории, без обвивка или щит, без нерви, мускули, органи или пол и всички те възпроизвеждали своите видове чрез хемация, както правят това микроорганизмите, архитекти и строители на нашите планински вериги, по данни на науката. В такъв случай – защо не и човека? Защо той да не е можел да следва същия закон в своето израстване, т.е. постепенното уплътняване? Всеки непредубеден предпочита да повярва, че първоначалното човечество е имало първо ефирна – или ако повече се харесва, огромна филаментоидна, желеобразна – форма, проявена от Боговете или естествените „Сили“, която растяла, уплътнявала се в течение на милиони векове и станала гигантска в своя физически импулс и стремеж, докато не се утвърдила в огромната физическа форма на човека от четвъртата раса – отколкото да се допусне, че той е бил създаден от прахта на Земята (буквално) или от някакъв неизвестен антропоиден прародител. Също така нашата Езотерична Теория не се разминава с научните данни, като се изключи първото появяване, както казва д-р Уилсън, член на Кр. Общ. в свое писмо в списание „Knowledge“ (23 дек. 1881): „Еволюцията – no-скоро Природата в светлината на еволюцията – се е изучавала само в течение на някакви си двадесет и пет години или приблизително толкова. Това, разбира се, е нищожна частица от време в историята на човешката мисъл.“ Именно по силата на това ние не губим надежда, че материалистичната наука ще подобри своите методи и постепенно ще приеме езотеричното учение, ако в началото тя се раздели със своите твърде метафизични за науката елементи. Нима вече беше казана последната дума по въпроса за човешката еволюция? Както пише проф. Хъксли: „Всеки подобен отговор на този велик въпрос (истинското място на човека в Природата), за който неизменно се твърди, ако не и от самия автор, то от неговите последователи, че е пълен и окончателен, остава върхът на авторитета и уважението в течение може би на едно столетие, а може би на двайсет; но времето също така неизменно доказва, че всеки отговор е бил само приближение до истината и е бил поносим главно по силата на невежеството на онези, от които е бил приет, но е ставал съвършено неприемлив след изследването му от no-обширното знание на техните наследници, “1 1 „Man’s Place in Nature“, стр. 58. Ще допусне ли известният дарвинист възможността неговият „питекоиден прародител“ да бъде нанесен върху листа за „съвършено неприемливи предположения“ в светлината на „голямото знание“ на окултистите? Но откъде е произлязъл дивакът? Само фактът „издигане до цивилизовано състояние“ не обяснява още еволюцията на формите. В същото писмо „Еволюция на човека“ д-р Уилсън прави и други любопитни признания. В отговор на питанията от „G. М.“ в „Knowledge“ той отбелязва: „Извършила ли е еволюцията някакви изменения в човека? Ако това е така, какви са тези изменения? Ако не, то защо?... Ако ние откажем да признаем (както това прави науката), че човек е бил създаден като съвършено същество, а след това е деградирал, съществува само едно предположение – предположението за еволюция. Ако човек се е издигнал от дивак до цивилизовано състояние, несъмнено това е еволюция. Ние още не знаем, тъй като такова знание е трудно да се придобие, подложена ли е човешката форма на същите въздействия, както и формата на низшите животни. Но без съмнение издигането от състояние на дивак до цивилизован живот означава и предполага „еволюция“ и то продължителна еволюция. Умствената еволюция на човека не подлежи на съмнение, постоянно разширяващата се сфера на мисълта е възникнала от малки и груби начинания, подобни на самия език. Но начините на живот на човека, неговата сила за приспособяване към околните условия и безброй други обстоятелства са направили фактите по време на неговата „еволюция“ много трудни за изследване.“ Тази трудност би трябвало да накара еволюционистите да бъдат по-внимателни в своите твърдения. Но защо еволюцията да не е възможна, ако „човекът е бил създаден като съвършено същество, а после е деградирал?“ В най-добрия случай това е приложимо към външния физически човек. Еволюцията на Дарвин, както е отбелязано в „Разбулената Изида“, започва от средната точка, вместо да започне от общото, както за човека, така и за всичко друго. Методът на Аристотел и Бекън може да има своите предимства, но несъмнено той вече е показал слабите си места. Питагор и Платон, които тръгвали от общото към частното, в светлината на съвременната наука са по-знаещи, отколкото е Аристотел. Тъй като Аристотел е бил против и е опровергавал представите за въртене на Земята и даже за нейната кълбовидност, когато е писал: „Почти всички, които твърдят, че са изучавали небето в неговото еднообразие, заявяват, че Земята се намира в центъра, но философите от италианските школи, наричани иначе питагорейци, учат на съвършено противоположното.“ И това е така, защото питагорейците са били посветени и са следвали дедуктивния метод, докато Аристотел, баща на индуктивната система, е роптаел против тези, които учели, че: „Центърът на нашата система е бил зает от слънцето и земята е била само звезда, която вследствие на въртеливото движение около същия този център, произвежда деня и нощта.“1 Същото е и по отношение на човека. Теорията, преподавана от Тайната Доктрина и изложена тук, която може да даде сведения за появата на човека на Земята, без да изпада в нелепост, във вярата в „чудоподобен“ човек, създаден от прахта на земята или от още по-голямата заблуда на теорията за човека, развиващ се от щипка варовикова сол, екс-протоплазмената Монера. Аналогията е ръководещ закон в Природата, единствената истинска нишка на Ариадна, която може да ни преведе през най-забърканите пътечки на владенията Ј към първичните и крайни тайни. Като творческа мощ Природата е безкрайна и никое поколение физически учени никога няма да може да се похвали, че е изчерпало нейните пътища и методи, колкото и да са еднообразни законите, които тя следва. Ако можем да си представим кълбо от „огнена мъгла“, търкалящо се в течение на еони време в междупланетното пространство, постепенно ставащо планета, самосветещо кълбо, за да се утвърди накрая като обитаван от човека Свят или Земя; преминавайки по този начин през стадия на меко пластично тяло до обвито от скали земно кълбо; и ако ние виждаме, че всичко на него се развива от желеобразно, нямащо ядро петно, което става Саркода2 на Монерата, след това преминава от своето най-просто състояние3 във форми на животно, за да израсне като гигантско чудовище, влечугото на Мезозойския период, за да се съкрати отново до (сравнително) джудже-крокодил, срещан сега само в тропическите страни, и накрая – в обикновения, навсякъде разпространен гущер4 – ако ние можем да си представим всичко това, как е възможно само човекът да избегне всеобщия закон? „Гигантите са съществували в онези времена“, казва Книгата Битие, повтаряйки твърденията на всички подобни източни писания; и легендите за Титаните са основани на антропологичен и физиологичен факт. 1 „De Coelo“, II, 13. 2 Или това, което е по-известно като протоплазма. Тази субстанция е получила названието „Саркод“ от проф. Дюжарден Бомец много по-рано от днешното Ј наименование. 3 Монерите в действителност са Protista. Те не са нито животни, нито растения – пише Хекел: „Цялото тяло на Монерата не представлява нищо друго освен една съвършено еднородна частица белтък в силно лепливо състояние.“ („Journal of Microscopical Science“, ян. 1869, стр. 28.) 4 Вижте игуанодона на Мезозойския период – чудовище с дължина сто фута, превърнало се днес в малка игуана, гущер в Южна Америка. Народните предания за „великаните“ на древните времена и споменаването им във всяка митология, включително и в митологията на Библията, в един прекрасен ден могат да се окажат основани на факти. Дори само логиката на аналогиите в Природата би трябвало да ни накара да приемем тези предания като научни истини. |
