|
„Пипала, сладкия плод на това дърво, на което се спускат обичащите науката духове и където боговете правят всички чудеса.“ Както и на Гогард, сред разкошните клони на всички тези Световни Дървета живее „Змея“. Но докато Макрокосмическото Дърво е символ на Змея и на Вечността и Абсолютната мъдрост, тези, които обитават Микрокосмическото Дърво, са същността на Змея на Проявената Мъдрост, Единния е и Всеединен; другите са негови отразени частици. Разбира се „Дървото“ е самият човек, а Змея, обитаващ във всяко Дърво, е съзнателният Манас, свързващо звено между Духа и Материята, Небето Ј Земята. Навсякъде виждаме същото. „Творческите“ Сили създават Човека, но търпят неуспех в своята крайна цел. Всички тези Логоси се стремят да дадат на човека съзнателен безсмъртен Дух, отразен само в Разума (Манас) ; те търпят неуспех и всички са представени като че ли наказани заради него, ако не и за опита. От какъв род е това наказание? Присъдата е затвор в низшата или най-низшата област, която е нашата Земя, низша в своята Верига, затвор за „вечност“ – което означава продължителност на един Цикъл-Живот – в мрака на Материята или вътре в животинския човек. На отците на църквата се е видяло полезно, отчасти от невежество и отчасти преднамерено, да изопачат този образен символ. Те са се възползвали от метафората и алегорията на всяка древна религия, за да ги обърнат в изгода на новата. По този начин човек е бил преобразен и изхвърлен в мрака на материалния Ад; неговото божествено съзнание, получено от присъщия му принцип, Манас, или въплътения Дева, станало пламтящ пламък на адовите обиталища и нашата планета – самият ад. Пипала, Хаома, плод на Дървото на познанието са били обявени за забранен плод и „Змея на Мъдростта“, глас на разума и съзнанието, останал за векове отъждествяван с падналия Ангел, който е старият дракон, дявола! Същото е станало и с други високи символи. Свастиката, най-свещеният и мистичен символ в Индия, „Кръст на Джаина“, както сега се нарича сред масоните, независимо от пряката Ј връзка и даже тъждественост с християнския Кръст, била обезчестена по същия начин. Това е „дяволски знак“ ни казват мисионерите в Индия. Нима не блести той на главата на великия Змей на Вишну, на хилядоглавия Шеша-Ананта, в бездните на Патала, в Нарака или индуския Ад? Точно така; но какво е Ананта? Също както Шеша, това е почти безкраен манвантарен цикъл на Времето и именно той става Безкрайното Време, когато го наричат Ананта, великия седмоглав Змей, на който почива Вишну, Вечното Божество, по време на бездействието на Пралайа. Какво общо има сатаната с този високометафизичен символ? От всички символи свастиката е най-философско научен, както и най-разбираем. Това е сумиране в няколко линии на целия труд на „творението“, или както би трябвало да се каже – на еволюцията, от космотеогонията до антропогонията, от неделимия, непостижим Парабраман до скромния монерон на материалистичната наука, чието начало Ј е толкова непознато, колкото и началото на Все-съществуващото Божество. Ние срещаме свастиката като оглавяваща религиозните символи на всяка древна народност. Това е „Чука на работника“ в халдейската Книга на числата, същия „Чук“ в „Книга на съкровената тайна“, който получава искри от огаивото (пространството) и тези искри стават светове. Това е Чука на Тор, магически инструмент, изкован от джуджетата против Великаните или въстаналите предкосмически титанични сили на Природата, които, докато живеят в границите на материята, не могат да бъдат усмирени от Боговете – посредници на Всемирната Хармония – а трябвало отначало да бъдат унищожени. Ето защо Вселената е създадена от останките на убития Имир. Свастиката е Мьолнир, „Гръмовен Чук“, и поради това е казано, че когато Азите, пресветите Богове, след огнено пречистване – огъня на страстите и страданията в техните жизнени въплъщения – стават пригодни за пребиваване в Ида във вечния свят, тогава Мьолнир ще стане ненужен. Това ще настъпи, когато оковите на Хел-Богиня, Царица на областта на Мъртвите, няма повече да ги сковават, тъй като царството на злото ще престане да съществува. „Пламъците на Суртура не ги унищожили, както и бушуващите води (няколко потопа)... Там съществували... синовете на Тор. Те донесли със себе си Мьолнир не като оръжие за война, а като чук, чрез който да осветят новите небеса на новата земя.“1 1 Вж. „Азгард и Боговете“, стр. 305. Наистина, многобройни са значенията на този чук! В макрокосмически смисъл „Чука на Творението“ с неговите четири края, изкривени под прави ъгли, се отнася към постоянното движение и въртене на невидимия Космос на Сили. В дейността на проявения Kocмос и нашата земя той сочи въртенето в циклите на времето на световните оси и техните екваториални пояси; двете линии, образуващи свастиката , означават Дух и Материя, четирите кукички предполагат движението на въртящите се цикли. Отнесено към микрокосмоса, човека, този символ показва, че човекът е връзката между Небето и Земята; дясната ръка е вдигната на края на хоризонталната линия, а лявата сочи Земята. На изумрудените таблици на Хермес на вдигнатата ръка е написана думата „Solve“, а на лявата думата „Coagula“. Този знак е едновременно алхимически, космогонически, антропологически и магически със седемте ключа към неговия вътрешен смисъл. Няма да е преувеличено, ако се каже, че сложният символизъм на този всемирен и най-изразителен от знацитe съдържа ключ към седемте тайни на Космоса. Зародил се в мистичните представи на ранните арийци и поставен от тях на самия праг на вечността на главата на Змея Ананта, той срещнал своята духовна смърт в схоластичните тълкувания на средновековните антропоморфисти. Това е Алфата и Омегата на всемирната творческа сила, излизаща от чистия Дух и завършваща в плътната Материя. Това е и ключ към цикъла на науката, божествена и човешка; и този, който разбере пълния му смисъл, завинаги ще се освободи от оковите на Маха-Майа, великата Илюзия и Прелъстител. Светлината, проблясваща изпод божествения чук, днес принизен до чукчето на Великия Майстор на масонските ложи, е достатъчна, за да разсее мрака на всякакви човешки схеми или измислици. Колко пророчески са песните на трите скандинавски Норн-Богини, на които враните на Один нашепват за миналото и бъдещето, кръжейки в своята кристална обител под течаща река. Всички тези песни са записани в „Свитъците на Мъдростта“, много от които са загубени, но някои още са запазени; и в поетична алегория те повтарят ученията на древните векове. Ще приведем накратко казаното от д-р Вагнер в неговата книга „Азгард и Боговете“ относно „Обновяването на Света“, което е и пророчество за седмата раса на нашия Кръг, оповестено в далечни времена. Мьолнир изпълнил своя дълг в този кръг и: „На полето Ида, на полето на възкресението (за пети Кръг) се събрали синовете на висшите богове и в тях отново въстанали техните бащи (Ego-то на всичките им минали въплъщения). Те говорили за Миналото и Настоящето и си припомнили мъдростта и пророчествата на своите предци, всичките сбъднали се. Около тях, но невидим за тях, се намирал Силния, Мощния, който управлява всичко съществуващо, възстановява мира между тези, които воюват помежду си и установява вечни закони, ръководещи света. Всички те знаели, че той се намира тук, чувствали неговото присъствие и сила, но не знаели името му. С негова заповед новата Земя се издигнала от водите (Пространството). На юг, над полето Ида, той създал ново небе, наречено Видблен. Над пещерата на Гимил бил издигнат прекрасен палат, който бил покрит със злато и ярко блестял на Слънцето. (Тези три са същността на постепенно издигащите се Глобуси на нашата Верига). Там боговете отново седнали на своите престоли, както било преди, и се радвали на това възстановяване и по-добрите времена. От върховете на Гимил (седми Глобус, най-висшия и най-чистия) те гледали надолу към щастливите потомци на Лиф (и Лифтхразир, бъдещите Адам и Ева, на очистеното човечество) и им посочили да се изкачат още по-нагоре, да се издигнат в знанието и мъдростта, в благочестие и в деяния на любов, стъпка по стъпка, от едно небе на друго, докато накрая бъдат в състояние да се обединят с божествата в Дома на Отеца на всичко съществуващо.“1 1 Ibid., loc. cit. Този, който знае доктрините на езотеричния буддизъм или Мъдростта, макар и още твърде несъвършено нахвърлени, лесно ще разбере алегорията в казаното по-горе. Читателят по-ясно ще схване нейния философски смисъл, ако по-дълбоко се замисли върху мита за Прометей. По-нататьк това се разглежда в светлината на индуския Прамантха. Неговото тълкуване, принизено до чисто физиологическия символ от някои изтоковеди и взето само в смисъла на земния огън, е оскърбление за всяка религия, включително и християнството, чиято най-велика тайна по този начин е сведена до Материята. „Триенето“ на божествения Прамантха и Арани е можело да се представи в подобно изображение само в грубото разбиране на немските материалисти – най-лошите от всички. Наистина, божественото дете, Агни, на говорещата на санскритски език раса, станало Ignis при латинците, се ражда от съединението на Прамантха и Арани – свастиката – по време на ритуала на жертвоприношението. Но какво от това? Във Ведите Тваштри (Вишвакарман) е „божествен артист и дърводелец,1 а също така Баща на боговете и „Творящия Огън“. Този символ е толкова древен и дотолкова съкровен, че почти всички разкопки по местата на древните градове го откриват. Много подобни дискове от теракота, наричани fusaпoles, били намерени от д-р Шлиман под развалините на древната Троя. Двете форми и били извадени от земята в голямо количество; тяхната наличност е още едно доказателство, че древните от Троя и техните предци са били чисти арийци. с) Както вече беше обяснено, Чхая е астралното отражение. В санскритските трудове то има точно това значение. По този начин Санжна, духовното съзнание, съпруга на Суря Слънцето, се изобразява като усамотяваща се в гората за отшелнически живот и оставяща на съпруга си своята Чхая, сянка или отражение. |
