|
Човешкото Ego не е нито Атман, нито Буддхи, а Висш Манас: плод на разума и разцвет на разумния самосъзнателен еготизъм – във висш духовен смисъл. Древните трудове го споменават като Карана Шарира на плана на Сутратма, като „златна нишка“, на която подобно на гердан са нанизани различните личности на това висше Ego. Ако се каже на читателя, както това е представено в полуезотеричните алегории, че тези същества са били завръщащи се нирвани от предишни Маха-Манвантари – векове с неизчислима продължителност, които се гмурнали във Вечността преди още по-неизчислимо време, ако се каже това, едва ли някой ще го разбере; докато някои ведантисти могат да възразят: „Това не е така, Нирваните никога не могат да се върнат“, което е вярно в течение на манвантарата, към която той принадлежи, и не е вярно, когато се отнася до вечността. Тъй като в съкровените стихове е казано: „Нишката на лъчезарността, която е нерушима и се разтваря само в Нирвана, възниква от нея в своята цялост в деня, когато Великия Закон призовава всичко съществуващо назад към действие“. Следователно след като Висшите Питри или Дхиани не са взели участие в това физическо творение, ние намираме Първоначалния Човек – излязъл от телата на своите прародители, духовно лишен от огън – описан като същество с въздушна форма, лишено от плътност и „непритежаващо ум“. Той не е имал средния принцип, който би могъл да му служи като посредник между Висшия и Низшия – Духовния Човек и физическия мозък – тъй като на него не му е достигало Манас. Монадите, въплъщаващи се в тези празни Обвивки, са оставали така безсъзнателни, както и тогава, когато са били разделени от своите предишни незавършени форми и носители. Няма потенциалност за творчество или самосъзнание в чистия Дух на този наш план, ако неговата твърде еднородна, съвършена – или божествена – природа не бъде, така да се каже, смесена и укрепена с вече диференцирано естество. Само долната линия на Триъгълника – представящ първата Триада, излизаща от Вселенската Монада – може да даде нужната съзнателност на плана на диференцираната Природа. Но как са могли тези чисти Еманации, които според принципа самите е трябвало в началото да са „безсъзнателни“ (в нашия смисъл), да станат полезни при доставянето на нужния принцип, ако те самите не са можели да го притежават? Отговорът ще бъде трудно разбран, ако не се запознаем с философската метафизика на безначалните и безкрайни серии от Космически Възраждания и не се усвои напълно неизменният закон на Природата, който е закон за ВЕЧНОТО ДВИЖЕНИЕ, циклично и спирално – и поради това вечно прогресиращ дори и в неговите (ретроградни) връщания. Единният Божествен Принцип, безименното ТО във Ведите, е Всемирна съвкупност, която нито в своите духовни аспекти и еманации, нито в своите физически атоми не може да се намира в „абсолютен покой“, като се изключат Нощите на Брама. Следователно, така и „Първородените“ са тези, които първи получават импулс на движението в началото на манвантарата и затова те първи падат в низшите сфери на материалността. Те , които в богословието се наричат „Престоли“ и се явяват „Твърдина на бога“, трябва да станат първите въплътени хора на земята; и ако помислим за безкрайните серии на предишните манвантари, става ясно, че последните е трябвало да са първи и първите последни. Казано накратко, ние виждаме, че преди безброй еони висшите Ангели са преминали през „Седемте Кръга“ и по този начин „завладели“ техния Свещен Огън; казано по-просто, това значи, че те са възприели по времето на своите предишни въплъщения в низшите, както и във висшите Светове, цялата им Мъдрост – отражение на Махат в неговите различни степени на напрежение. Нито една Същност, независимо дали е ангелска или човешка, не може да постигне състояние на Нирвана или абсолютна чистота по друг начин, освен чрез еони от страдание и познание на злото, както и на доброто, тъй като в противен случай доброто ще остане неразбрано. Между човека и животното, чиито Монади и Дживи са в основата си тъждествени, съществува непроходимата бездна на разумността и самосъзнанието. Какво е човешкият разум в неговия висш аспект, откъде е той, ако не е част от естеството – и в някои редки случаи на въплъщение, самоестеството – на Висшето Същество, Същество, принадлежащо на по-висок и Божествен план? Може ли човек – бог в животинска форма – да бъде продукт на материалната Природа само по силата на еволюцията, също както и животното, което се различава от човека по външната си форма, но в никакъв случай не и по материалите на своите физически тъкани и е одушевено от същата, макар и неразвита Монада; възможно ли е това, когато виждаме, че мисловните потенциали на двете се различават както слънцето от светулката? Какво е онова, което създава такава разлика, ако човек не е животно плюс жив Бог вътре в своята физическа обвивка? Да се спрем за минута и сериозно да си поставим въпроса, без да обръщаме внимание на фантазиите и софизмите както на материалистичната, така и на психологичната съвременна наука. До известна степен се допуска, че даже и езотеричното учение е алегорично. За да бъде понятно за средното съзнание, нужно е да се използват символи, изразени в разбираеми образи. Оттук са алегоричните и полумитични сказания в екзотеричните учения и само полуметафизичните и обективни представи в езотеризма. Тъй като чисто и трансцедентално духовните представи са достъпни за познание само за тези, „които виждат без очи, чуват без уши и усещат без органи“ по графичния израз на Коментарите. Идеалистът от крайните пуритани е свободен да одухотвори тази догма, докато съвременният психолог просто ще се опитва да обездухотвори нашата „паднала“, но все пак божествена човешка Душа – божествена при нейното съчетание с Буддхи. Тайната , която се отнася до високодуховните предци на Божествения човек, намиращ се вътре в земния човек, е много голяма. Намеци за това двойнствено създание има в Пураните, въпреки че езотеричното значение може да се разбере само по пътя на съпоставката на много различни описания, четейки в тях символичния и алегоричния характер. Същото срещаме в Библията, в Книгата Битие и даже в Посланията на Павел. Тъй като този „Създател“, който във втора глава на Книгата Битие е наречен „Господ Бог“, в оригиналния текст не е никой друг освен Елохим или Боговете (Властелините) в множествено число; и докато единият от тях създава земния Адам от прахта, другият вдъхва в него Диханието на живота, а третият го прави жива душа; всички тези значения са предадени от множественото число на думата Елохим1. Или както казва Павел: 1 Както Бунзен и други са доказали, че Сетх е не само „първоначален бог“ на семитите – включително и ранните евреи – а също така и техен „полубожествен праотец“. Тъй като, както казва Бунзен („Бог в историята“, I, 223, 234): „Сетх (Сиф) от Книгата Битие, баща на Енох (човека) трябва да се разглежда като първоначален паралел на този, който произлиза от Елохима, бащата на Адам“. Станиленд Уек в своя труд „Великата пирамида“ (стр. 61) пише: „Според Бунзен Божеството (Бог Сетх) е било първобитен бог на Северен Египет и Палестина“. И Сетх започнал да се разглежда в по-късната теология на Египет като „зъл демон“, казва Бунзен, тъй като той е тъждествен с Тифон и като логическо следствие е идентичен с индуските демони. „Първият човек от Земята, вторият (последният или по-точно висшият) Господ от Небесата.“1 В арийската алегория всички въстанали синове на Брама са представени като аскети и йоги. Като отново родени във всяка Калпа, те обикновено се опитват да попречат на човешкото размножаване. Когато Дакша, глава на Праджапати или създателите, поражда 10 000 сина с цел заселване на света, Нарада – син на Брама, велик Риши, бидейки действително Кумар – се намесва в намеренията на Дакша и на два пъти ги разколебава, убеждавайки неговите синове да останат свети аскети и да отхвърлят брака. Затова Дакша проклина Нарада и го осъжда на „въплътяване като човек“, подобно на това, както по-рано Брама проклел него самия за отказа му да встъпи в брак и да даде потомство, казвайки: „Загини в твоята (сегашна дева или ангелска форма); нека утробата стане твое обиталище“ – т.е. да стане човек.2 1 Първо послание към Коринтяните. XV, 47. Бълг прев.: „Първият човек е от земя, земен; вторият човек е от Господ от Небето.“ – Бел. прев. 2 Ваю Пурана; Харивамша, 170. |
