За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 33

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

17. РУГОДЕВО

„Моят баща – пише Желиховска – човек с блестящ ум и образование, през целия си живот беше скептик, т.е. „волтерианец“, както казваха по това време в Русия. Събитията от неговия живот обаче го заставиха да измени своя светоглед и скоро той започна да прекарва дни и нощи над бюрото си, защото по диктовката на messieurs les esprits (благородните духове) той пишеше родословието на своите предци – „галантните рицари Ган фон Ротерган.“1 [12, ноември, 1894]

1 По-подробно за това е написано в книгата на А. П. Синет „Incidents in the Life of M-me Blavatsky”, стр. 75 – 77.

Синет описва станалата с него промяна, като изхожда от спомените на Желиховска: „Това се случило в Петербург, няколко месеца след като мисис Блаватска (заедно със сестра си и баща си) напуснала Псков. Те пристигнали в Петербург по работа и се настанили в хотел, възнамерявайки след известно време да отпътуват за имението на Яхонтови „Ругодево“ (намиращо се в Новоржевска околия, на двеста версти от Петербург), за да прекарат там лятото.

До обед те били заети с деловата си работа, а следобед и вечер се отдавали на социални контакти и за никакви феномени нямали време и да помислят.

Една вечер те били посетени от двама стари приятели на полковник Ган. И двамата били много заинтересувани от новия спиритизъм и естествено много им се искало да видят нещо от тази област. След като им били показани няколко феномена, те заявили, че са напълно убедени в поразителните способности на Блаватска и въобще не разбират как нейният баща, наблюдавайки отблизо подобни явления, може все още да остава равнодушен.

През това време полковникът седял спокойно зад масата и подреждал „голям пасианс“. На този директен въпрос той отговорил, че всичко това са глупости и за подобни щуротии той не иска и да слуша; сериозният човек нямало защо да се занимава с тях. Неговите приятели обаче настоявали в името на старата дружба полковник Ган да направи някакъв експеримент. Те му предложили да напише в другата стая няколко думи, които след това духовете трябвало да съобщят чрез почукванията си.

В крайна сметка полковникът се съгласил, сигурно защото се надявал, че от това нищо няма да излезе и той ще може да се посмее над своите приятели. Той отишъл в съседната стая, надраскал на случаен лист няколко думи, сложил го в джоба си и усмихвайки се, седнал отново зад своя пасианс.

„Е, какво пък, нашият спор скоро ще бъде решен – казал неговият приятел К. – но какво ще кажете, ако думата, която сте написали, бъде правилно повторена? Няма ли в такъв случай да бъдете принуден да повярвате?“

„Какво ще кажа, ако тази дума бъде отгатната, аз в момента не зная – скептично отговорил полковник Ган – но едно ми е ясно: от момента, в който вие ме накарате да повярвам във вашия т. нар. „спиритизъм“, аз ще бъда готов да повярвам и в дяволите, и в магьосниците, и във вещиците, и в русалките, и във всички суеверия на старите баби и тогава вече ще трябва да ме изпратите в лудница.“

„След тази декларация той спокойно продължи своя пасианс, без да обръща внимание повече на нищо... По-малката сестра започна да произнася буквите на азбуката, старият генерал отбелязваше почукванията и само Блаватска нищо не правеше. В крайна сметка ние получихме една дума, но тя беше толкова неочаквано абсурдна, че никак не можеше (както ни се струваше) да се свърже с това, което би могъл да напише полковникът... Ние очаквахме някакво продължение и се споглеждахме със съмнение, дали да произнесем тази дума на глас, или не. На нашия въпрос: „Това ли е всичко?“, прозвучаха енергични потвърждаващи почуквания. Те се повториха няколко пъти и на нашия специален код категорично означаваха: „Да, да, да!“

Забелязвайки обхваналата ни възбуда, полковник Ган ни погледна над очилата си и попита: „Е? Имате ли вече отговор? Той сигурно е много дълбокомислен“.

Той стана и усмихвайки се, се приближи към нас. Неговата по-малка дъщеря – Яхонтова, се изправи и малко смутено му каза, че има само една дума. – „И коя е тя?“ – „Зайчик“. Трябваше да се види необикновената промяна в изражението на полковника, когато чу тази единствена дума. Той пребледня като покойник, намести с треперещи ръце очилата си и припряно каза: „Може ли да видя. Дайте го тук. Наистина ли е така?“

Полковникът взе нашия лист хартия и с развълнуван глас произнесе: „Зайчик. Да, Зайчик. Точно така е... Странно.“

Изваждайки от джоба си хартийката, на която беше написал няколко думи (докато беше в съседната стая), той я подаде на дъщеря си и гостите. На нея беше написан въпросът и очакваният отговор. „Как се казваше моят любим кон, на който аз извърших своите първи военни турски походи?“ А отдолу стоеше думата „Зайчик“.

Ние тържествувахме и открито изразявахме своите чувства. Тази единствена дума „Зайчик“ направи потресаващо впечатление на стария полковник. И както често се случва с непоправимите скептици, убедил се веднъж, че в претенциите на неговата по-голяма дъщеря има нещо, което не може да бъде обяснено нито с лъжа, нито с магьосничество, той се хвърли във феномените с целия жар на сериозния изследовател.“ [15, стр. 70 – 75]

„Заселвайки се в нашето имение в Ругодево, ние се чувствахме като в някаква омагьосана страна и вече изобщо не се учудвахме на движещите се предмети, които по необясним начин се местеха от място на място и под въздействието на някаква непозната за нас, но разумна сила, се намесваха в нашия живот. В крайна сметка ние престанахме да им обръщаме внимание, макар че тези феноменални случаи изглеждаха на другите хора като чудеса...“ [15, стр. 100]

„Всички обитатели на имението, често посред бял ден, виждаха мъгливи човешки сенки, разхождащи се из стаите, в градината, до цветните лехи пред къщата и близо до старата църквичка. Моят баща (който до съвсем неотдавна беше толкова голям скептик) и мис Леонтина – гувернантката на нашата по-малка сестра, често ми казваха, че току-що абсолютно ясно са видели тези сенки...“ [15, стр. 102]

„Не само Блаватска, но и нейната малка деветгодишна сестричка Лиза виждаше посетителите, безшумно плъзгащи се по коридорите на старата къща... Учудващото е, че тя въобще не се страхуваше от тях, смяташе ги за живи хора и единствено питаше: откъде са дошли, кои са те и защо никой, с изключение на нейната по-голяма сестра, не иска да ги забележи? На нея това Ј изглеждаше много неучтиво. За радост тя бързо загуби своята способност за ясновидство. Може би за това се беше погрижила и самата Блаватска.“ [15, стр. 99]

„Спокойният живот в Ругодево беше нарушен от ужасната болест на Елена Блаватска. Изглежда, че по време на своето самотно пътешествие из степите на Азия, тя е получила тежка рана. Ние не знаехме как се е случило това. Дълбоката рана от време на време отново се отваряше и тогава тя изпитваше непоносими болки, често предизвикващи спазми, следвани от транс, подобен на смърт.1

1 Полковник Олкът казва, че тази рана се отворила, когато Блаватска била в Читъндън, в дома на Еди, през 1874 г. Според неговото описание, раната е била нанесена от стилет почти в самото Ј сърце.

Болезненото състояние обикновено продължаваше три – че-тири дни и след това раната зарастваше също така бързо, както изненадващо се разтваряше. Сякаш някаква невидима ръка я затваряше и от болестта не оставаше и следа. Отначало обаче тя не знаеше как ще свърши всичко това и нейната уплаха и объркване бяха много големи.

Ние отидохме в близкия град за лекар, но той малко успя да Ј помогне, не защото беше лош хирург, а поради появата на някакъв феномен, който се активизираше при всеки опит за лекарска помощ. Докторът точно оглеждаше раната на лежащата в безсъзнание пациентка, когато внезапно видя голяма тъмна ръка, протегната между него и раната, която той се канеше да превърже. Дълбоката рана се намираше близо да сърцето, а демоничната ръка се придвижваше от гърлото до средата на тялото. Неговото смущение се засилваше и от бесните почуквания, които се носеха от средата на тавана, от пода, от рамките на прозорците, от всички мебели – истински хаос от звуци.“

„През пролетта на 1860 г. двете сестри напуснали Ругодево и заминали за Кавказ, за да посетят баба си и дядо си, които не били виждали много години.“ [15, стр. 105]


  

БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 33

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102

Направи своя избор
Напред