За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 20

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

Действително, нашите факли съвсем за-гасваха, а на мене ми ставаше все по-трудно да дишам. Мъжете с усилие си поемаха въздух, а акали шумно сумтеше.

– Все пак аз казвам светата истина, те действително живеят по-нататък... Аз самият съм бил там.

Полковникът се замисли и остана в очевидно колебание пред входа.

– Да се връщаме назад! – неочаквано завика акали („божият воин“). – Потече ми кръв от носа.

В този момент с мен стана нещо колкото неочаквано, толкова и странно – изведнъж силно ми се зави свят и аз почти в безсъзнание no-скоро паднах, отколкото се отпуснах върху парчето колона, точно пред входа към петата килия. След секунди, въпреки тъпата, но силна като удари на чук болка в слепоочията, започна да ме обхваща неизразимо чувство на радостно и необяснимо спокойствие; аз смътно осъзнавах, че това вече не е заплашващ ме, а действителен припадък, и че ако не ме изнесат веднага на чист въздух, наистина ще умра. И все пак, въпреки че вече не можех да си мръдна и пръста, нито да издам звук, аз не изпитвах ни най-малка агония, нито искра на страх в душата; само едно апатично, но неизразимо приятно чувство на успокоение, пълно изключване на всички сетива, освен на слуха. За минута изглежда съвсем съм загубила съзнание, но помня как преди това с глупаво внимание се вслушвах в заобикалящото ме мъртвешко мълчание. Нима това е смъртта? – неясно просветна в главата ми. След това ми се стори, че започнаха да ме обвяват нечии мощни крила: „Добри, добри крила, галещи добри крила“... като отмервани от махало тези думи отекваха в мозъка ми и аз ги посрещнах с някакъв идиотски вътрешен присмех. След това започнах да се отделям от колоната и по-скоро знаех, отколкото чувствах, че падам в някаква бездна, все по-надолу и по-надолу, сред глух далечен тътен. Изведнъж обаче се раздаде силен глас: аз не го чух със слуха си, а по-скоро го почувствах... В него имаше нещо осезателно, което изведнъж ме задържа и спря моето безпомощно падане. Това беше един отдавна и добре познат ми глас, в който аз просто нямах сили да повярвам. Той се раздаде сърдито сред тътена, отдалече, сякаш от самите небеса, и извиквайки на езика хинди: „Диувана! Тумере у анека кя кама тха?“ (Безумци! Каква нужда имахте да влизате тук?), замлъкна...

Как са ме пренесли след това през петте тесни отвора, ще остане завинаги тайна за мен... Дойдох на себе си чак долу, на верандата, където от всички страни духаше вятър; свестих се толкова бързо, както бях припаднала горе, в изпълнената с гнил въздух килия. Когато съзнанието ми се проясни напълно, първото нещо, което видях, беше една надвесена над мен висока и мощна фигура, покрита от главата до петите в бяло и украсена с черна като смола раджпутска брада. Щом познах притежателя на брадата, аз веднага проявих своята искрена радост, задавайки въпроса: „Вие пък откъде се взехте?“. Това беше нашият приятел, такурът Гулаб Лал Синг, който беше обещал да ни срещне в Северозападните провинции, а сега се появи като паднал от небето или изникнал изпод земята – в пещерите Багх!

Действително, интересно беше да се разбере откъде и как така неочаквано той се бе появил при нас, още повече че не само аз бях озадачена от неговото присъствие. Моят нещастен припадък обаче и плачевното състояние на останалите изследователи на пещерните тайни правеха всички въпроси почти невъзможни за момента. От една страна мис Б. със сила ми пъхаше в носа шишенце амоняк, от друга страна, „божият воин“ се разхождаше целият в кръв, сякаш току-що бе водил битка с афганистанците, а по-нататък пъшкаше Мулджи, страдащ от силно главоболие. Само полковникът и Нараян се бяха отървали с лек световъртеж. Колкото до Бабу, него изглежда никакъв въглероден двуокис не можеше да го довърши, и дори най-свирепите слънчеви лъчи, които убиваха другите на място, безвредно се плъзгаха по неуязвимата му бенгалска обвивка. Той просто беше много огладнял... Накрая, сред обърканите възклицания, междуметия и обяснения, аз успях да разбера следното:

Нараян пръв забелязал, че съм паднала в безсъзнание, хвърлил се към мен и ме задърпал назад към отвора, но в този момент от горната килия се раздал мощният глас на Гулаб Синг и те останали като поразени от гръм. Преди да дойдат на себе си от изненада и учудване, Гулаб Синг излязъл от горния изход с фенер в ръка и преминавайки бързо в долната килия, им викнал по-бързо да му „подадат“ през отвора „бай“ (сестрата). „Подаването“ на толкова тежък предмет, какъвто е моята тучна особа, и цялата тази картина, която израсна пред въображението ми, изведнъж много ме развесели. Мис Б. обаче счете за свой свещен дълг да се обиди, макар че на нея никой не Ј обръщаше внимание. Предавайки от ръка на ръка полумъртвия товар, те бързо следвали такура; но Гулаб Синг, според техния разказ, някак се изхитрявал (въпреки трудностите, причинявани му от въпросния багаж) да се оправя и без тяхната помощ. Докато те се промъквали през горния отвор, той бил вече при долния, и слизайки в килията, те успявали само за малко да видят неговата развяваща се бяла садра, изчезваща от единия изход в следващия, по-долния. Акуратният до педантизъм и точен във всички свои изследвания полковник въобще не разбрал по какъв начин Гулаб Синг успявал да промушва така ловко моето безжизнено тяло през тесните каменни пролуки! „Все пак той не е можел да я избутва през дупката пред себе си, защото тя би се пребила, падайки долу... “ – разсъждаваше той. „А още по-трудно е да се предположи, че слизайки долу пръв, той след това я е издърпвал след себе си. Необяснимо!“ Тази загадка дълго преследваше полковника, докато накрая се превърна в нещо подобно на задачата: кое се е появило по-напред – яйцето или кокошката. На всички подобни въпроси такурът отговаряше с вдигане на рамене и с твърдението, че не помни – той просто ме изнасял от килията колкото може по-бързо и действал, както можел; че именно всички те са вървели след него и е трябвало да видят;-и накрая, че в подобни ситуации, когато е ценна всяка секунда, „хората не мислят, а действат“ и все в този дух.

Всички тези съображения обаче, свързани с трудността да се обясни процедурата на загадъчното придвижване, се появиха едва впоследствие, когато вече имахме достатъчно време да размислим върху случилото се. Сега още никой нищо не знаеше за това, как и откъде се появи в тази минута нашият Гулаб Синг. Слизайки долу, те ме намерили просната върху килима на верандата, такурът давал заповеди на двамата си слуги, а мис Б. в „грациозно отчаяние“ и с отворена уста се била вторачила с цялата си мощ в Гулаб Синг, когото тя изглежда сериозно приемала за „материализиран дух“.

Между другото, обяснението на нашия приятел беше на пръв поглед съвсем прозаично. Той бил в Хардвар със Суами (Дая-нанда), когато последният ни изпратил писмо да отложим посещението си при него за известно време. Пристигайки от Джабелпур в Кандва (по Индорската железопътна линия), той се отбил у Холкар по работа и узнавайки, че ние сме тук, решил да се присъедини към нас по-рано, отколкото предполагал. Той стигнал до Багх късно вечерта, но решил да не ни тревожи през нощта (още повече, че му съобщили за намерението ни да бъдем в пещерите сутринта); така той пристигнал преди нас, за да ни срещне. Това била цялата тайна...

– Цялата? – възкликна полковникът. – Нима Вие знаехте, че ще влезем в килиите, когато сте се вмъкнали там да ни чакате?

Нараян едва дишаше и гледаше към такура с очи на лунатик, но лицето на Гулаб Синг оставаше непроницаемо.

– Не, не знаех. В очакване на вашето пристигане влязох да разгледам килиите, които отдавна не бях виждал. А там се забавих и пропуснах времето...

– Такур-саибът вероятно е поемал дълбоко свежия въздух в килиите... – подхвърли Бабу, показвайки зъбите си.

Нашият президент се удари по челото и даже подскочи на крака.

– Действително... Как можахте да издържите толкова дълго? Да... И откъде преминахте в петата килия, когато входът още към четвъртата беше затрупан и ни се наложи сами да го разриваме?

– Има и други ходове. Аз преминах по вътрешен, отдавна известен ми път – спокойно отговори Гулаб Синг, палейки своето раджпутско гергери. – Не всички вървят по един и същи път – допълни той бавно и някак странно и изпитателно погледна Нараян в очите; последният се наведе почти до земята под силата на този огнен поглед. – Но да отидем да закусваме в съседната пещера, където всичко трябва вече да е готово. Свежият въздух ще ви изправи на крака...


  

БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 20

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102

Направи своя избор
Напред