За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 17

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

Разказът x продължава така: „Тази нощ всички мои спътници спяха като убити. Загърнати близо до догарящите огньове, те не обръщаха внимание нито на глъчта от хилядите гласове, долитащи от панаира, нито на продължителния и глух (като тътнеж от далечен гръм) рев на тигрите, изкачващи се от долината, нито даже на шумните молитви на пилигримите, чието шествие по тесния скален корниз, откъдето ние замалко не паднахме през деня, продължаваше напред и назад през цялата нощ. Те идваха на групи по двама-трима, но имаше и самотни жени. Тъй като нямаха достъп до големия вихар, на чиято веранда ние лежахме, недоволно мърморещи те се отправяха към страничната килия – нещо като параклисче с изображението на Де-ваки-Мата (майката-богиня) и с пълен с вода резервоар. Приближавайки се до вратите, пилигримът се просваше на земята, поставяше дарове в краката на богинята и след това или се потапяше в „светата вода на пречистването“, или, загребвайки с ръка вода от резервоара, си намокряше челото, бузите и гърдите; после отново падаше по очи, тръгваше гърбом към вратите, където пак се просваше на земята, докато с последен призив „мата, маха мата!“ („майко, велика майко!“) окончателно не изчезваше в тъмнината. Двама от слугите на Гулаб Синг, получавайки заповед да ни охраняват от дивите зверове до разсъмване, седяха на стъпалата над пропастта с традиционните копия и щитове от кожа на носорог в ръце. Като не можех да заспя, аз наблюдавах всичко наоколо с растящо любопитство. Тази нощ не спеше и такурът. Всеки път, когато полуотварях натежалите си от умора клепачи, виждах гигантската фигура на нашия тайнствен приятел...

Разположил се (по източен маниер) върху една от изсечените в скалата скамейки, той седеше неподвижно на самия край на верандата, обвил с двете си ръце свитите си колена и вперил поглед в сребристата далечина. Раджпутът седеше толкова близо до ръба, че и най-малкото непредпазливо движение можеше да го събори в зеещата пред краката му пропаст. Той обаче беше неподвижен като стоящата встрани от него гранитна богиня Бха-вани. Облялото всичко пред нас сияние на луната беше толкова силно, че черната сянка, хвърлена от надвисналата над него скала, ставаше още по-непроницаема и загръщаше лицето му в мрак. Само просветващият от време на време ярък пламък на догарящия огън обливаше тъмнобронзовото му лице с горещи отблясъци и позволяваше за малко да се разгледат чертите на неговото застинало като на сфинкс лице и неподвижните му като светещи въглени очи.

Какво правеше той? Спеше ли, или се беше самовглъбил, както правят посветените раджа-йоги, за които той самият разказваше сутринта... О, Боже мой! Поне да можех да заспя! Изведнъж силно и продължително съскане, раздало се до самото ми ухо (като че изпод сеното, върху което бяхме легнали), ме принуди рязко да скоча с някакво неясно усещане за „кобра“. В този момент се чу звън – един път, втори път... Това беше нашият американски туристически будилник, случайно останал забравен под сеното. Стана ми смешно и малко неудобно от неволната уплаха.

Нито свистенето, нито силният звън на часовника, нито моята рязка реакция заставила мис Б. сънливо да повдигне глава, не привлякоха вниманието на Гулаб Синг, който все така си седеше на самия край на пропастта. Измина още около половин час. Въпреки долитащия далечен глъч от празненството, всичко наоколо беше притихнало и неподвижно; но сънят бягаше от мен все повече и повече. Подухна свеж и доста силен предутринен вятър, който изведнъж разшумя листата и разлюля върховете на стърчащите от бездната дървета. Цялото ми внимание сега беше съсредоточено върху тримата седящи пред мен раджпути: двамата щитоносци и техния господар. Не зная защо, но особено ме впечатлиха дългите, развяващи се от вятъра коси на слугите, които седяха отстрани на верандата и бяха по-защитени от вятъра, отколкото техния саиб. Когато погледнах към него, изумлението ми нямаше граници – висящата до него и добре завързана към колоната муселинова наметка (топи) плющеше на всички страни от вятъра, но дългите коси на саиба лежаха неподвижно, сякаш залепени към раменете му: нито един косъм не помръдваше, нито едно движение не нарушаваше меките гънки на обвиващото го бяло наметало; дори изваяната статуя не можеше да изглежда по-неподвижна...

Какво все пак беше това? Бълнуване, халюцинация или изумителна и неразбираема действителност? Силно стискайки клепачи, аз реших да не гледам повече. В този миг нещо прошумоля на две крачки от стълбите и един продълговат черен силует – нещо като куче или голяма дива котка, ясно се очерта на просветляващия фон на небето. Животното стоеше странично на края на пропастта и дългата му като тръба опашка плавно се издигаше и спускаше... Двамата раджпути бързо и безшумно станаха и обърнаха глава към Гулаб Синг, като че чакаха заповед... Но къде беше самият Гулаб Синг? На мястото, където минута преди това той така неподвижно седеше, сега нямаше никого; там лежеше само едно съборено от вятъра топи... Изведнъж ме оглуши страшен, продължителен рев и ме застави да скоча на крака; този рев, прониквайки във вихара, пробуди заспалото ехо и се разнесе като глухо боботене по цялата дължина на пропастта. Господи... тигър! Преди тази мисъл да успее ясно да се оформи в съзнанието ми, запращяха клони и като че нечие тежко тяло се стовари в пропастта. Всички мигновено скочиха; мъжете се хванаха за оръжието и револверите, настана страшна бъркотия...

– Какво ви става? – раздаде се спокойният глас на Гулаб Синг от скамейката, където той отново седеше, сякаш нищо не се беше случило. – Какво ви изплаши толкова много?

– Тигър! Нима това беше тигър? – питаха един през друг и европейците, и индусите. Мис Б. трепереше като от треска.

– Тигър или нещо друго, това вече не е важно. Каквото и да е било, сега то лежи на дъното на пропастта – отговори през прозявка раджпутът. – Вие изглежда сте особено разтревожена? – добави той с лека ирония в гласа, обръщайки се към истерично ридаещата англичанка, която очевидно се колебаеше дали да изпадне в безсъзнание, или не.

– И защо правителството не унищожи всички тези ужасни зверове? – хълцаше нашата мис, напълно вярваща във всемогъществото на своето правителство.

– Може би защото нашите господари пестят барута за нас самите, оказвайки ни честта да ни смятат за по-опасни от тигрите – рязко отговори Гулаб Синг.

Някак страшно и заедно с това иронично звучеше думата „господари“ в устата на раджпута.

– Но как се справихте с „ивичестия“? – любопитстваше полковникът. – Стреля ли някой?

– Огнестрелното оръжие само при вас, европейците, се смята за единствената, или поне за най-сигурната защита от дивите зверове. Ние, диваците, имаме други средства, които са дори по-опасни – поясни бабу Нарендро Дас-Сен. – Когато дойдете при нас в Бенгалия, ще имате добра възможност да се запознаете с тигрите; те идват неканени и денем, и нощем, даже в градовете...

Започваше да светлее и Гулаб Синг предложи да се спуснем надолу и преди да е започнала горещината, да разгледаме другите пещери и развалини на крепостта. За пет минути всичко беше готово за закуска и в три и половина ние тръгнахме по друг, по-полегат път към долината, вече без особени приключения. Само махратът, без да каже и дума, изостана от нас и изчезна.“

„След като разгледахме Логарх (крепост, завладяна от Си-ваджи в битка срещу могулите през 1670 г.) и разрушените вече покои, където вдовицата на Нан Фарнавиз се съгласила (срещу протекция и 12 000 рупии пенсия, изплащани от Англия) да стане de facto пленница на генерал Уолъсли през 1804г., ние тръгнахме към богатото и някога укрепено село Варгаон. Решихме там да изчакаме знойните часове (от 9 сутринта до 4 часа следобед) и след това да тръгнем към прочутите исторически пещери в Бирза и Баджах, на три мили път от Карли.

В два часа следобед, когато, макар и разхлаждани от огромни (провесени по цялата дължина на стаята) „панки“, ние вече трудно понасяхме горещината, неочаквано се появи нашият изчезнал по пътя приятел – махратският брамин. Съпровождан от половин дузина дакни (жители на Деканското плато) той спокойно яздеше, седнал почти върху ушите на коня, който пръхтеше и вървеше без особено желание; когато се приближи до края на верандата и скочи от коня, ние разбрахме каква е работата – напреко на седлото лежеше, влачейки опашка по земята, огромен тигър. От полуотворените му челюсти висяха съсиреци черна кръв. Свалиха го и го сложиха до прага.

Нима това е бил нашият нощен посетител? Погледнах към Гулаб Синг. Той лежеше в ъгъла върху едно килимче и (подпрял глава с ръка) четеше; само веждите му леко се навъсиха, но той не каза нито дума. Нищо не обясни и браминът, който докара тигъра; той тихо даваше някакви поръчения, като че се приготвяше за тържествено тайнство. Според народното суеверие това действително беше „тайнство“, както скоро научихме...


  

БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 17

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102

Направи своя избор
Напред