За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 14

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

10. ПРИКЛЮЧЕНИЯ В ТИБЕТ

„Преди много години малка група пътешественици крачеше по трудния път от Кашмир към Лех, ладакски град в Централен Тибет. Сред нашите водачи имаше един монголски шаман с много тайнствен вид. Моите спътници бяха измислили доста неразумен план за преминаване в Тибет, без естествено да разбират местния език. Само един от тях (Кюлвейн) знаеше малко монголски и се надяваше, че това ще бъде достатъчно. Останалите не знаеха и толкова. Естествено, никой от тях така и не успя да попадне в Тибет.

Спътниците на Кюлвейн много вежливо бяха отведени обратно на границата, преди да успеят да изминат и 16 мили. Самият Кюлвейн (който някога е бил лютерански пастор) не можа да измине и толкова, защото се разболя от треска и беше принуден да се върне в Лахор през Кашмир. Затова пък той успя лично да види нещо, което беше за него не по-малко интересно, отколкото например ако беше присъствал при самото въплъщение на Буда. Той и по-рано бил чувал за това чудо и в продължение на много години неговото най-горещо желание било да види и да разобличи този (както той го наричал) „езически трик“. Кюлвейн беше позитивист и много се гордееше с това, обаче на неговия позитивизъм беше съдено да бъде нанесен смъртоносен удар.

На около четири дни път (пешком) от Исламабад спряхме да си починем в едно малко и с нищо незабележимо селце. Нашият лама ни разказа, че наблизо (в един пещерен храм) се е разположила голяма група от свети ламаисти, с цел да основат там манастир. Сред тях се намирали „Тримата Почитаеми“.1

Тези Бхикшу (монаси) са способни да предизвикват големи чудеса. Кюлвейн веднага ги посети и между нашите две групи се установиха най-близки отношения.

Независимо обаче от цялата настойчивост на Кюлвейн (и въпреки предлаганите му богати подаръци), настоятелят на манастира, който беше Pase Budhu – аскет от висока степен, не се съгласяваше да ни покаже феномена на инкарнацията (въплъщението), докато пишещата тези редове не му показа своя талисман. Виждайки го, монасите незабавно започнаха подготвителните работи, а от съседното село (по споразумение с една бедна млада жена) беше взето три–четиримесечно бебе. На Кюлвейн му се наложи да се закълне, че в продължение на 7 години няма да популяризира това, което му предстоеше да види и чуе.

Талисманът, който притежавах, беше обикновен ахат. В Тибет и на други места го наричат „A-ю“ и му приписват тайнствени свойства. Върху него беше гравиран триъгълник, а в последния бяха изписани мистични думи.2

1 Будистката троица – Буда, Дхарма и Сангха (Община) или Fo, Fa и Sengh, както ги наричат и почитат в Тибет.

2 Такива камъни будистите-ламаисти високо ценят; с тях е украсен тронът на Буда; Далай Лама носи такъв камък на четвъртия си пръст; те могат да бъдат намерени в Алтай и близо до река Ярхун (Yarkun). Моят талисман е принадлежал преди това на много уважаван жрец-калмик и ми беше подарен. Макар че номадското племе на калмиците се смята за отпаднало от първоизточника на ламаизма, те поддържат приятелски отношения с племената от Източен Тибет и с кукунорските чокоти, както и с лхаските ламаисти. Неведнъж ни се случваше да срещаме и опознаваме този народ в астраханската степ, тъй като често (в младостта ни) ние се установявахме и нощувахме в техните шатри и сме били дори гости на принц Тумен, техния неуспешен предводител. (заб. Е. П. Б.)

Изминаха няколко дни на подготовка. През това време не се случи нищо особено, с изключение само на това, че по заповед на Бхикшу от дълбините на езерото към нас отправиха взор някакви лица. Едно от тях се оказа сестрата на Кюлвейн, която той бил оставил вкъщи здрава и весела, но която (както научихме по-късно) починала малко преди началото на неговото пътешествие. В първия момент появата на това лице развълнува Кюлвейн, но той извика на помощ целия си скептицизъм и се опита да ни обясни, че това видение е просто сянка от облаците или отражение на клоните на дърветата и т.н., както постъпват всички хора с подобни на неговите убеждения.

В определения следобеден час детето беше донесено във вихара и оставено в антрето, тъй като по-навътре в светилището Кюлвейн не се реши да влезе. Бебето беше поставено по средата на пода върху едно покривало. Всички странични лица бяха поканени да излязат. До вратите поставиха двама монаси със задача да спират любопитните. След това всички лами седнаха на пода, с гръб към гранитните скали, така че всеки се намираше на около 10 фута от бебето. Настоятелят седна в най-отдалечения ъгъл върху килимче от кожа. Единствено Кюлвейн се разположи по-близо да бебето и с голям интерес започна да наблюдава всяко негово движение.

Единственото, което се искаше от нас, беше да пазим абсолютна тишина. През отворените врати ярко светеше слънцето. Постепенно настоятелят се потопи в дълбока медитация, а останалите монаси, след като изпяха с приглушен глас кратка молитва, замълчаха и единственият звук остана плачът на детето.

Изминаха няколко мига и движенията на детето спряха. Малкото му телце изглеждаше като вкочанено. Кюлвейн наблюдаваше внимателно. Оглеждайки се наоколо, ние се убедихме, че всички присъстващи седят неподвижно. Погледът на настоятеля беше насочен към земята, той дори не гледаше към детето. Бледен и неподвижен, той повече приличаше на статуя, отколкото на жив човек.

Внезапно, за наше голямо учудване, ние видяхме как бебето (като че от някаква сила) беше поставено в седящо положение. Още няколко резки движения, и това четиримесечно бебе, като автомат, движен от невидими нишки, се изправи на крака. Представете си нашето объркване и уплахата на Кюлвейн. Нито една ръка не мръдна, нито едно движение не беше направено, нито една дума не беше произнесена, а това бебе стоеше пред нас изправено и неподвижно като възрастен човек.

По-нататък ще цитираме записките на самия Кюлвейн, които той направи същата вечер и ни ги предаде:

„След някоя и друга минута очакване – пише Кюлвейн – бебето извърна глава и ме погледна с такова умно изражение, че направо ми стана страшно. Затреперих. Започнах да си щипя ръцете и да си хапя устните до кръв, за да се убедя, че не спя. Това обаче беше само началото. Това удивително същество направи две крачки към мен, после отново седна, и гледайки ме, започна да изговаря на тибетски език фраза след фраза думите, които (както ми бяха казали преди това) е прието да се казват при въплъщението на Буда: „Аз съм Неговият Дух в ново тяло“ и т.н.

Аз наистина изпаднах в ужас. Косите ми настръхнаха и кръвта ми застина. Онемях. Тук нямаше никаква лъжа, никаква вентрология. Устните на бебето мърдаха и очите му сякаш търсеха да видят моята душа с такова изражение, което ме караше да мисля, че това беше самият настоятел, неговите очи, неговото изражение на очите. Изглеждаше така, като че в малкото телце беше влязъл неговият дух и ме гледаше през прозрачната маска на детското личице.

Зави ми се свят. Бебето се пресегна към мен и сложи малката си ръчичка върху моята. Потръпнах, сякаш ме беше опарил горещ въглен. Безсилен повече да издържа този поглед, аз закрих очите си с ръце. Това продължи не повече от миг. Когато свалих ръце от очите си, детето отново си беше станало плачещо бебе; то отново лежеше по гръб и плачеше, както в началото. Всичко беше приключило и започнаха разговорите.

Едва след известен размисъл осъзнах, че съм бил свидетел на невероятен, свръхестествен феномен, подобен на тези, които някои пътешественици са описвали и по-рано, но които аз винаги смятах за заблуда. Сред многото отговори, които настоятелят даде на моите въпроси, има един, който ми се струва особено съществен. „Какво би се случило – го попитах аз с помощта на нашия лама – ако в момента, когато детето говореше, аз в страха си, приемайки го за дявол, го бях убил?“ Настоятелят отговори: „Ако ударът не предизвика мигновена смърт, ще бъде убито само детето“. „А ако допуснем – настоявах аз – че ударът бъде бърз като блясъка на мълнията?“ „В такъв случай – беше отговорът – Вие бихте убили мен.“ [2, т. II, стр. 598 – 602]

„По-rope ние споменахме за ахата, който ни принадлежеше и който оказа толкова неочаквано и положително въздействие.

Всеки шаман притежава подобен талисман. Той го носи вързан на шнурче и го държи под лявата си мишница. „Каква Ви е ползата от него и каква е неговата роля?“ – това бяха въпросите, които ние често задавахме на нашия водач. На тях той никога не отговаряше директно, а се ограничаваше с няколко думи, обещавайки, че когато се появи подходящ случай и останем сами, той ще помоли камъка сам да отговори. С тази доста неопределена надежда ние оставахме във властта на собствените си представи.

Все пак денят, когато камъкът „заговори“, настъпи скоро. Това се случи в един критичен момент от нашия живот, когато душата на странника – автор на тези редове, го заведе в такива далечни страни, където не е позната никаква цивилизация и където сигурността на човека не е гарантирана нито за миг. Един следобед всички мъже и жени бяха напуснали монголската юрта, която вече повече от два месеца беше наш дом, за да присъстват на церемония по изгонването на чутгур (tshoutgour -демон-елементал, в който вярват всички азиатци). Този демон беше обвинен, че чупи и разхвърля цялата покъщнина на някакво бедно семейство, живеещо на две мили от нас. Възползвайки се от представилата ни се възможност, ние напомнихме на нашия водач за даденото обещание.

Той въздъхна, опита се да отложи неговото изпълнение, но след известно мълчание се надигна от овчата кожа, върху която седеше, и излезе. След това закачи на дървен кол изсъхнала козя глава с големи рога, закри брезентовия вход на палатката и заби пред нея въпросния кол, обяснявайки, че козята глава е знак, че той е зает и че никой няма да посмее да влезе.

След това извади камъка, голям колкото лешник, внимателно го изтри и като ни се стори – го погълна. След няколко минути крайниците му започнаха да се обездвижват и той падна на пода, студен и неподвижен като труп. При всеки зададен му въпрос устните му леко се раздвижваха. Всичко това изглеждаше умопомрачаващо и ужасно.


  

БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 14

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102

Направи своя избор
Напред