За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 5

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

3. В ДОМА НА ДЯДО СИ

„Петте години, които Елена прекарала в дома на своя дядо, оставили в нея дълбока следа, повлияла върху целия Ј по-нататъшен живот. Мис Джефрис си заминала и децата се сдобили с нова гувернантка – скромно младо момиче от Англия, на която никое от тях не обръщало никакво внимание. В същото положение се намирали регентът от Швейцария и гувернантката французойка... Диви гори заобикаляли огромното имение, където дядото и бабата на мадмоазел Ган прекарвали летните месеци. Само скитайки из горите или препускайки върху буен кон с казашко седло, момичето се чувствало напълно щастливо.“ [15, стр. 20-21]

Любимата Ј леля – Надежда Фадеева, пише следното: „От ранно детство Елена се отличаваше от другите деца. Много жизнена, невероятно надарена, пълна с хумор и дързост, тя удивляваше всички със своеволното си и решително поведение. Би било голяма грешка да се отнася човек към нея като към другите обикновени деца. Нейният неспокоен и много нервен темперамент, неразумното Ј влечение към задгробното и в същото време страхът пред него, страстната Ј любов и любопитство към всичко неизвестно, скрито, необикновено, фантастично, и преди всичко нейният стремеж към независимост и свобода, който никой и нищо не можеше да обуздае – всичко това, съчетано с необикновено богатото Ј въображение и изключителна чувствителност, показваше, че заобикалящите я трябва да прилагат към нея особени възпитателни методи...

И най-малкото противоречие предизвикваше у нея раздразнение, стигащо често до конвулсии. Когато наоколо нямаше кой да я смущава, тя можеше с часове (а понякога и с дни) кротко да седи и нещо да си шепне, както предполагаха хората, и усамотена в тъмния ъгъл да си разказва за невероятни истории, блещукащи звезди и други светове. Нейните гувернантки наричаха всичко това глупави измишльотини. Тя не изпълняваше нито едно от даваните Ј поръчения, но затова пък незабавно нарушаваше всяка забрана. Нейната бавачка не на шега вярваше, че детето е обсебено от всичките седем духа на злото и непокорството. Гувернантките Ј всъщност бяха нещо като мъченици. Само с любов можеше да се въздейства върху необуздания Ј нрав.

Заобикалящите я от ранно детство разваляха нейния характер – с угодливото отношение на слугите и с преданата любов на роднините, които прощаваха всичко на „бедното сираче“. По-късно, в младежките Ј години, нейният своенравен характер открито въстана срещу всички обществени правила. Към мнението на околните тя не проявяваше ни най-малко уважение. Такава беше на 10 години, по същия начин се държеше и когато стана на 15 години. Обичаше например да язди на мъжко казашко седло! Нищо не можеше да я респектира, нито общоприетите традиции, нито мнението на околните можеха да я въздържат от нещо. Тя не се поддаваше на нищо и на никого. Както беше и в детството Ј, нейните симпатии често бяха на страната на хората от невисоко положение. Тя повече обичаше да си играе с децата на слугите, отколкото с децата на своите равни. Когато беше по-малка, винаги следяха да не бяга от къщи и да не дружи с дрипавите улични момченца. По същия начин и по-късно тя беше напълно равнодушна към т.нар. „дворянство“, към което по рождение принадлежеше.“ [15, стр. 19 – 20]

Все пак е имало една жена, която до известна степен е можела да контролира Елена, благодарение на своя огнен Долгоруковски темперамент. Това е била нейната баба по майчина (Долгоруковска) линия. Полковник Олкът в своята книга „Страници от стария дневник“ описва следния случай:

„В детството нейният темперамент не се поддавал на каквото и да е послушание, тъй като баща Ј (след смъртта на жена си) постоянно глезел дъщеря си и направо я боготворил. Когато на единадесетгодишна възраст тя попаднала под грижите на баба си по майчина линия, Елена била предупредена, че такава неограничена свобода за нея повече няма да съществува.

Веднъж в гнева си тя ударила плесница на своята гледачка. Когато бабата узнала за това, Елена била доведена и разпитана и тя признала вината си. Тогава баба Ј заповядала да ударят камбаната, за да се съберат всички слуги, и казала на внучката си, че е ударила беззащитен, стоящ по-ниско от нея човек, който не смее да се защити, че се е държала недостойно и че е длъжна да поиска прошка от гледачката и да Ј целуне ръка. Отначало момичето силно се изчервило и поискало да възрази. Но старата дама била непреклонна – ако не се подчини незабавно, Елена ще бъде позорно изпратена обратно; после добавила, че благородният човек не се срамува да поправи грешката си, извършена по отношение на слугинята, особено към такава, която с преданата си служба е заслужила доверието на своите господари. Бидейки великодушна по природа и отнасяща се винаги внимателно към стоящите по-ниско от нея хора, Елена се обляла в сълзи, паднала на колене пред гледачката и Ј целунала ръка, молейки за прошка. Ясно е, че след този случай тя станала любимка на цялата прислуга.“ [14, т. З, стр. 9]

В книгата си „Детски спомени, събрани за моите деца“ писателката Желиховска (Вера – сестрата на Елена Петровна) пише:

„Вилата, в която живеехме в Саратов, беше огромно старинно здание с подземни галерии, с отдавна запустели ходове и кули и с уединени и закътани ъгълчета. Това беше по-скоро полуразрушен средновековен замък, отколкото жилищна постройка от миналия век. Беше ни разрешено (придружавани от слугите) да изследваме тези стари „катакомби“. В тях ние намерихме повече счупени бутилки, отколкото кости, и повече паяжини, отколкото железни вериги, но във всяка плъзнала се по стената сянка нашето въображение виждаше тайнствен дух.

Елена обаче не се ограничаваше с едно-две посещения; оказа се, че тя е направила от това страшно място свое убежище, където се криеше от учебни занятия. Мина много време преди това скривалище да бъде открито. Всеки път, когато Елена изчезнеше, пращаха да я търсят цяла група слуги, водени от „жандарм“, т.е. от човек, който не би се поколебал да я залови със сила. От счупени маси и столове тя си беше направила в ъгъла (под прозореца, закрит с решетка) нещо като кула. Там тя дълго се криеше, четейки книга с различни легенди, която се наричаше „Мъдростта на Соломон“.

Два пъти едва успяха да я намерят из влажните коридори, защото опитвайки се да избегне преследването, тя беше попаднала в лабиринт и се беше заблудила. Но това въобще не я плашеше, тъй като тя твърдеше, че никога не е ходила там сама, а винаги в компанията на своя „малък гърбушко“ – нейния другар в игрите.

Тя беше извънредно нервна и чувствителна, говореше високо насън и дори често ходеше в това състояние. Случваше се да я намират през нощта дълбоко заспала в отдалечени от къщата места и дори когато я отнасяха горе в нейната стая, тя не се събуждаше. Веднъж, когато вече беше на 12 години, я намериха в подобно състояние в един от подземните коридори, разговаряща с някакво невидимо същество.

Тя беше съвсем необикновено момиче, двойнствена по природа: от една страна – дръзка, палава, упорита, а от друга – мистично настроена, със стремеж към всичко метафизично. Нито едно момче в тази възраст не беше толкова палаво и не правеше такива невъобразими лудории като нея. Но когато шегите и закачките свършваха, нито един учен не би могъл да бъде по-прилежен в своите занимания. Не можеха да я откъснат от книгите, които тя направо поглъщаше денем и нощем. Изглеждаше, че цялата богата домашна библиотека няма да може да удовлетвори нейната жажда за знания.

До къщата имаше старинна изоставена градина, или по-скоро парк, с полуразрушени беседки и други постройки. Тази градина неусетно преминаваше в девствена гора с едва забележими пътечки, покрити с мъх, по които столетия не беше стъпвал човешки крак. Тази гора се славеше с това, че в нея се укриват избягали престъпници и дезертьори. И ето – когато „катакомбите“ накрая престанаха да гарантират сигурността на Елена, тя си намери убежище в тази гора.

С въображение, или по-точно с това, което всички ние тогава смятахме за въображение, Елена беше надарена от най-ранно детство. Тя можеше с часове да разказва и на по-малките, и на по-големите деца невероятни истории с увереността на очевидец, който знае за какво говори.

Бидейки в едни случаи безстрашно малко момиче, в други тя биваше обхваната от силен страх, породен от собствените Ј халюцинации. Тя казваше, че я преследват „ужасни светещи очи“ и често се боеше от неодушевени предмети. Никой не обръщаше внимание на това, а за много хора нейното поведение изглеждаше смешно. В такива случаи тя затваряше очи и отчаяно крещеше, плашейки цялата къща, и се опитваше да се скрие от погледа на „привидението“, за каквото тя приемаше някаква висяща дреха или мебел.

Понякога биваше обхваната от пристъпи на смях. После обясняваше, че този смях е предизвикан от закачките на нейния невидим приятел. Невидими другари за игри тя намираше във всеки закътан ъгъл и във всеки храст на нашия стар парк. През зимата, когато семейството се преместваше в града, тя играеше с тези си приятелчета в голямата гостна на долния етаж на къщата, който от полунощ до сутринта беше винаги пуст. Въпреки заключените врати, Елена неведнъж беше намирана нощно време в това тъмно помещение, понякога в полусъзнателно състояние, друг път дълбоко спяща, но тя никога не можеше да обясни как е попаднала там от нашата обща спалня, която се намираше на горния етаж. Случваше се по същия тайнствен начин тя да изчезва и денем. След дълго търсене я намираха в някакво непосещавано от никого място. Веднъж я намериха в тъмната мансарда, под самия покрив, сред гнездата на гълъбите. Около нея се тълпяха стотици птици и тя обясни, че ги е „слагала да спят“ (по правилата на „Мъдростта на Соломон“). И действително, върху ръцете Ј бяха кацнали гълъби, които макар и да не спяха, все пак стояха неподвижно като замаяни.

Понякога след многочасово търсене я намираха в бабиния зоологически музей на доисторическите изкопаеми, птици и животни, в сериозна беседа с препарирания крокодил или тюлен. Елена обясняваше, че гълъбите Ј гукат интересни приказки и че други птици и животни, когато е сама с тях, Ј разказват любопитни случки от своя живот.

За нея цялата природа беше одушевена. Елена чуваше гласа на всеки предмет и приписваше на вещите съзнание и съществуване в тях на скрити сили, които можеше да види и чуе само тя. По такъв начин тя се отнасяше към всички видими, макар и неживи предмети: фосфоресциращия пън, камъчетата, хълмовете и т.н.

За да попълним бабината ентомологична колекция, нас, децата, често ни вземаха на екскурзия. Но и тук малката Елена отстояваше своя независим подход. Тя се опитваше да опази онези пеперудки (наричани „сфинксове“), върху тъмните пухкави телца на които ясно се виждаше череп. Тя казваше: „Природата е нарисувала върху всяка от тях черепа на някой загинал герой, затова тези пеперудки са свещени и не трябва да бъдат умъртвявани, защото това би означавало унищожаване и на останките от отишлия си“.

На около десет версти (стара руска мярка за дължина, равна на 1060 м – бел. ред.) от лятната вила на губернатора имаше пясъчна площадка, където можеше да се намерят вкаменени останки от риби, раковинки, зъби от неизвестни чудовища и т.н.

Очевидно в древни времена това място е било морско дъно или дъно на голямо езеро. Именно там Елена ни разказваше най-удивителните си истории. Това всъщност бяха нейни видения, а не просто разкази. Лежейки просната на земята и подпряла с ръка брадичката си, почти зарита дълбоко в пясъка, тя ни описваше цялото това подводно царство, неговия живот и борбата, която протичаше в него, уверявайки ни, че всичко това тя го вижда. С крехкото си пръстче тя рисуваше върху пясъка отдавна измрели морски чудовища и пред очите на тези, които я слушаха, преминаваха картини от флората и фауната на тези древни времена.

Слушайки нейните разкази за небесносините вълни, отразяващи с цветовете на дъгата върху пясъка на морското дъно играта на слънчевата светлина, за кораловите рифове и сталактитовите пещери, за морската трева с прекрасни, блестящи върху нея анемонии, ние сякаш усещахме допира на прохладните води до нашите тела, които се превръщаха в прекрасни морски същества. Нашето въображение следваше нейните разкази, губейки представа за действителността.

По-късно тя вече никога не ни говореше така, както в ранното си детство. Нейният източник беше пресъхнал. Но като малка тя завладяваше своята аудитория и я увличаше, заставяйки я да вижда (макар и не толкова ясно) това, което виждаше тя самата.

Веднъж тя ни наплаши почти до нервен припадък. Пренасяйки ни в тази приказна страна, тя внезапно ни преведе от миналото в настоящето и поиска да си представим, че всички тези прохладни сини вълни и населяващите ги същества се намират сега около нас.


  

БЛАВАТСКА Е. П. Свидетелства на очевидци, част 5

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102

Направи своя избор
Напред