ЧАСТ ВТОРА ПРОЯВИТЕ НА ДУХОВЕТЕ ГЛАВА ПЪРВА ДЕЙСТВИЯ НА ДУХОВЕТЕ ВЪРХУ МАТЕРИЯТА Целият въпрос, вълнуващ материалистите, е да се знае дали душата след смъртта може да се разкрива пред живите. Може да се запита, първо, защо разумни същества, които живеят по някакъв начин в нашата близка среда, мислени поради тяхното естество за невидими, не биха обявили присъствието си. В това не би трябвало да има нищо невъзможно. През всички епохи хората са вярвали в това. Една догадка не би била нито толкова разпространена, нито толкова жизнеспособна, ако все пак няма някакво основание. Още повече, че тя се ползва с одобрението на светите книги и на бащите на църквата. В наше време скептицизмът и материализмът я обявяват за суеверие. Но това са само морални съображения. Още една причина, усилваща съмненията в една епоха, толкова самоуверена като нашата, в която хората вярват, че могат да обяснят всичко, епоха, в която искат да знаят „защо“ и „как“ за всичко, това е невежеството относно природата на духовете и относно начините, по които те се проявяват. Знанието е придобито, фактите за тези прояви не ни изненадват вече и влизат в реда на природните явления. Проявите на духовете могат да се приемат само като действие на духа върху материята. По тази причина тези, които вярват, че духът е пълно отсъствие на материя, имат известно право да питат как тогава може да въздействат материално. Но това е заблуда. Духът не е някаква абстракция, той е определен, ограничен и описуем. Духът, въплътен в тялото, съставя душата. Когато при смъртта напуска тялото, той не напуска вътрешната си обвивка. Всичко ни говори, че той запазва човешката си форма и на практика, когато се яви пред нас, е във формата, в която го познаваме. Нека се вгледаме внимателно в мига, в който духовете напускат този свят. Те са в трудно положение, всичко около тях е объркано. Те виждат телата си, същите или променени, според вида на смъртта. От друга страна, те виждат и себе си и чувстват, че са живи. Нещо им подсказва, че тялото не им принадлежи, но те не разбират, че са се отделили от него. Те продължават да се виждат в примитивната си форма и изглежда това поражда при някои илюзията, че са още живи. Необходимо е опитът от новото им положение да ги убеди в реалността. Първият тежък момент отминава, тялото им се струва вече като стара дреха, която са съблекли и за която не съжаляват дълго. Те се чувстват по-леки и освободени от тежък товар. Повече няма да изпитват физически болки и са напълно щастливи от възможността си да се издигнат, прекосявайки пространството, както са го правили хиляди пъти в сънищата си като живи. В същото време, въпреки отсъствието на тяло, те осъзнават своята самоличност. Те имат форма, но тя нито ги притеснява, нито ги затруднява. Притежават съзнанието за своето АЗ и за своята индивидуалност. Редица наблюдения и неоспорими факти, за които ще говорим по-нататък, ни водят до заключението, че в човека има три неща: първо, душата или духът, разумното начало, в което живее моралът; второ, тялото, груба материална обвивка, в която временно сме облечени; трето, периспритът, флуидна опаковка, служеща за връзка между душата и тялото. Смъртта е разрушението или разделението с грубата обвивка, която душата напуска. Другата е освободена и следва душата, около която се намира постоянно като обвивка. Тази последна, мислена за флуидна, безплътна, въздухообразна, невидима за нас в нормално състояние обвивка не е съвсем нематериална, въпреки че все още не можем да я докоснем и подложим на анализ. Тази втора опаковка на душата – периспритът, съществува по време на телесния живот, тя е проводник на всички чувства, усещани от духа, чрез който духът ги предава навън и въздейства върху органите. Ако направим материално сравнение, той е електрическа жичка, която служи за усещане и предаване на мисълта. Той е и мистериозния, неосезаем посредник, наричан нервен флуид, играещ такава роля в организма, за който обаче е отделено много малко място във физиологията и патологията. Но тук не е мястото за повдигане на този въпрос. Само ще отбележим, че познанията за перисприта са ключът за множество неразрешими проблеми. Периспритът не е една от тези хипотези, към които науката прибягва понякога за обяснение на фактите. Неговото съществуване не се разкрива единствено от духовете, а е резултат на наблюдения, които ще разкрием при удобен случай. Засега, за да не изпреварваме събитията, към които трябва да ги отнесем, ще се ограничим да кажем само, че независимо дали е в тялото, или е вече отделена от него, душата никога не е отделена от своя перисприт. Беше споменато, че духът е пламък, искра. Това би трябвало да се разбира, тъй да се каже, като интелектуална и морална аксиома, понеже не знаем каква определена форма да му припишем. Но каквато и степен да е достигнал, той винаги е облечен в перисприта, чиято природа се етеризира съответно със степента на пречистване и изкачване в йерархията по такъв начин, че представата за формата е неотделима от тази за духа и ние не можем да си представим едното без другото. Периспритът е неразделна част от духа, както тялото е неразделна част от човека, но сам по себе си периспритът не е дух, също както тялото не е човек. За духа периспритът е същото, което е тялото за човека, той е посредник и инструмент на неговите действия. |