За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
КНИГА НА ДУХОВЕТЕ, част 37

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

45. ТЕОРЕТИЧЕН ОЧЕРК ЗА УСЕЩАНИЯТА ПРИ ДУХОВЕТЕ

252. Тялото е оръдие на болката. Ако то не е първопричина, то поне е непосредствена причина. Душата притежава способността да възприема тази болка: това възприятие е следствие на първопричината. Споменът за изтърпяната болка, който тя запазва, може да бъде много мъчителен, но не може да има физическо действие. Наистина, нито студът, нито горещината могат да разстроят елементите, съставляващи душата; душата не може да замръзне, нито да изгори. Но нима ние не наблюдаваме ежедневно как споменът или страхът от физическа болка предизвикват същите последствия, както самата действителност, и даже предизвикват смърт? Можем следователно да предположим, че има нещо аналогично в страданията на духа след смъртта.

Общоизвестно е, че онези, на които е ампутирана някоя част от тялото, усещат болка на същото място, което вече го няма.

Опитът ни учи, че в мига на смъртта периспритът се освобождава от тялото сравнително бавно; в първия миг духът не може да обясни своето състояние; той не вярва, че е мъртъв; той чувствува, че е жив; той вижда своето тяло отстрани; знае, че това е неговото тяло, но не разбира, че се е отделил от него. Това състояние продължава толкова време, колкото се запазва връзката между тялото и перисприта. Един самоубиец ни каза: „Не, аз не съм умрял“ – и допълни: „И все пак усещам как ме ядат червеите“ Но червеите определено не ядат перисприта и още по-малко самия дух; те могат да ядат само физическото тяло. Но тъй като разделянето на тялото и перисприта не е пълно, се получава нещо като морален отзвук, който съобщава на духа какво става в тялото. „Отзвук“, разбира се, не е подходящата дума, тя може да ни наведе на мисълта за твърде материални последствия; по-скоро самият вид на това, което става в тялото му, с което все още го свързва периспритът, му дава една илюзия, която той приема за действителност. Това не е спомен, защото приживе червеите не са могли да го ядат; това е усещане на настоящия миг. От този пример се вижда какви изводи могат да бъдат направени от фактите, ако те се наблюдават внимателно.

Казвайки, че духовете са недостъпни за впечатления от нашата материя, ние имаме предвид духовете с много висок ранг, чиято ефирна обвивка тук няма аналог. Не стоят така нещата с онези, чийто перисприт е по-плътен; те възприемат нашите звуци и миризми, но не с някоя определена част от своето същество, както е било, докато са били живи. Може да се каже, че молекулярните колебания се усещат от цялото им същество и така достигат (макар и по малко по-различен начин, което предизвиква известно видоизменение във възприятията) до техния sensorium commune*, т.е. до самия дух. Те чуват звука на нашия глас, обаче ни разбират и без думи, просто чрез предаване на мисълта; и това проникване е толкова по-лесно, колкото по-дематериализиран е духът. Що се отнася до зрението им, то не зависи от нашата светлина. Способността да вижда е главно свойство на душата: за нея тъмнина не съществува и зрението е по-обемно, по-проникващо при тези, които са по-пречистени. Душата, или духът, има в себе си способността за всички възприятия; в телесния живот тези възприятия са притъпени и изкривени от нашите груби органи; в извънтелесния живот те все повече се проясняват с пречистването на полуматериалната обвивка.

Тази обвивка, заимствана от околната среда, се променя в зависимост от природата на световете, в които духът пребивава. При преминаването си от един свят в друг духовете сменят обвивката, както ние сменяме дрехите за зимата, за лятото или отивайки от полюса към екватора. Най-възвисените духове, когато ни посещават, надяват земен перисприт и тогава тяхното възприятие протича като при обикновените духове; но всички те, както нисшите, така и висшите, чуват и виждат само това, което искат да чуят и видят. Тъй като нямат сетивни органи, те по свое желание могат да направят своите възприятия изострено чувствителни или пък да ги изключат напълно. Има само едно нещо, което те се заставят да чуват – това са съветите на добрите духове. Тяхното зрение е постоянно действуваща способност, но те могат да се направят невидими един за друг. В зависимост от ранга, който имат, те могат да се скриват от намиращите се по-ниско от тях, но не и от тези, които са по-високо. В първите мигове след смъртта духът винаги вижда смътно и неясно; зрението му се прояснява с освобождаването му и може да достигне същата яснота, която е имало приживе, да не говорим за способността да вижда през тела, които за нас са непрозрачни. Що се отнася до обхвата на зрението в безграничното пространство, в бъдещето и миналото, то този обхват зависи от степента на чистота и възвишеност на духа.

Някой може да каже, че цялата тази теория не е много успокоителна. Ние си мислехме, че като се освободим веднъж от грубата си обвивка – оръдие на нашите страдания, – няма да страдаме повече, а ето че вие ни казвате, че ще страдаме още; дали това ще е по един начин или друг – страданието си остава страдание. Уви! Да, ние ще страдаме и занапред, и много, и дълго, но можем и да не страдаме повече от същия миг, в който оставим този физически живот.

Цялата работа е в това, че ако някои от тукашните страдания понякога не зависят от нас, много други са естествени следствия от нашата собствена воля. Достатъчно е да се върнем към техния източник и ще видим, че най-голям брой от тях са следствие от причини, които е било в нашите сили да не създаваме. Колко страдания, колко недъзи и болести човек дължи само на своята неумереност, на своето честолюбие, с една дума – на своите страсти. Човек, ако живее умерено, ако с нищо не злоупотребява, ако вкусовете му са винаги прости, а желанията – скромни, ще запази себе си от много излишни вълнения. Същото е и с духа; страданията, които той понася, винаги са следствие от начина му на живот на земята; разбира се, той няма да страда повече от подагра и ревматизъм, но страданията му ще бъдат други, не по-леки от тези. Ние с вас видяхме, че тези страдания са резултат от връзките, съществуващи още между него и материята; че колкото повече той се освобождава от влиянието на материята, иначе казано – колкото повече се дематериализира, толкова по-малко мъчителни усещания изпитва; а всъщност само от него самия зависи да се освободи от това влияние тук и сега, в този свой живот; той има свободата на волята, а следователно – и избора дали да прави, или да не прави нещо. Нека укроти животинските си страсти, нека да не храни нито омраза, нито завист, нито ревност, нито прекалена гордост; нека да не бъде роб на егоизма; нека да пречисти душата си със светли чувства; нека да твори добро; нека на нещата и делата от този свят да придава само онова значение, което те заслужават – и тогава, дори под своята земна обвивка, той ще бъде вече пречистен, ще бъде вече освободен от материята и когато тръгне да напуска тази обвивка, няма да изпитва нейното влияние. Физическите страдания, които е изтърпял, няма да му оставят никакъв мъчителен спомен; няма да му остане никакво неприятно впечатление от тях, защото всичко това е засягало само тялото, но не и духа. Той е щастлив, че е свободен от тези страдания, а спокойствието на съвестта го освобождава от всякакво морално страдание. Питали сме за това хиляди духове, принадлежащи към всички слоеве на обществото, заемащи най-различно социално положение; изучавали сме ги във всички периоди на спиритичния им живот, започвайки от мига, в който напускат своето тяло; стъпка по стъпка сме ги следвали в задгробния им живот, за да видим какви промени стават с тях, с мислите им, с усещанията им и в това отношение най-обикновените хора не са били най-малко интересният обект на изследване. И винаги сме виждали, че страданията се намират в най-пряка връзка с тяхното поведение приживе, последствията от което те понасят, и че новият живот е източник на неизразимо блаженство за тези, които са вървели по пътя на доброто. Откъдето следва, че страдащите сами са си виновни за това и трябва да се сърдят само на себе си, както в другия свят, така и в този.


  

КНИГА НА ДУХОВЕТЕ, част 37

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102 103 104 105 106 107 108 109 110 111 112 113 114 115 116 117 118 119 120 121

Направи своя избор
Напред