|
32. СПИРИТИЧЕН СМУТ 159. Душата, напускайки тялото, веднага ли осъзнава самата себе си? – Веднага осъзнава себе си – така не може да се каже; тя известно време е объркана. 160. Всички ли духове в еднаква степен и еднакво време изпитват този смут след отделянето на душата от тялото? – Не, това зависи от степента на тяхното развитие. Този, който вече се е пречистил, познава себе си почти веднага, защото той се е освободил от материята още докато тялото е било живо, плътският човек, този, чието съзнание не е чисто, значително по-дълго запазва отпечатъка на материята. 161. Оказва ли познаването на спиритизма някакво влияние върху по-голямата или по-малка продължителност на този смут? – Дори много голямо влияние, тъй като духът предварително е разбирал своето бъдещо положение; но най-голямо влияние все пак има това, че той твори добро и че съвестта му е чиста. В мига на смъртта поначало всичко е объркано; на душата й трябва някакво време, за да осъзнае себе си. Тя е като замаяна, състоянието й прилича на състоянието на човек, който току-що се е събудил от дълбок сън и се опитва да разбере какво става с него и къде се намира той. Яснотата на мислите и паметта за миналото се връщат към душата с отслабването на влиянието на материята, от която тя току-що се е освободила, и с разнасянето на своеобразната мъгла, обвила мислите й. Продължителността на смута, настъпващ след смъртта, е твърде различна; той може да продължи както няколко часа, няколко месеца и даже няколко години. Най-кратък е той за тези, които още приживе са отъждествявали себе си не с тялото, а с духа и затова успяват незабавно да осъзнаят своето положение. Този смут има частни особености, в зависимост от характера на човека и, което е не по-малко важно – в зависимост от вида смърт. При насилствена смърт (самоубийство, убийство, нещастен случай, нараняване и т.н.) духът е учуден, потресен и не вярва в това, че е умрял. Той упорито твърди това. Но в същото време той вижда тялото си, знае, че това е неговото тяло, но не разбира, че той е отделен от него. Той се устремява към тези, към които е привързан, говори им и не разбира защо те не го чуват. Тази илюзия продължава до пълното освобождаване на перисприта, едва тогава духът познава себе си и разбира, че вече не влиза в категорията на живеещите. Това явление е лесно обяснимо. Изненадан от смъртта, духът е поразен от внезапната и рязка промяна, която се извършва в него; за него смъртта е все още синоним на унищожение, на разрушение; а той мисли, вижда, чува и затова не може да смята себе си за мъртъв. Илюзията му се подсилва и от това, сякаш новото му тяло по форма и черти прилича на предишното, но той още не е успял да изучи ефирната му природа. Той предполага, че тялото му е също такова твърдо и плътно като първото; а когато му обръщат внимание върху този факт, той се учудва, че не може да се пипне. В случаите на колективна смърт тези, които загиват едновременно, не винаги и не веднага се виждат един друг там. В объркването, настъпващо след смъртта, всеки върви по своя път или се занимава само с тези, които го интересуват. |
