|
Мисис Симпсън разбрала, че се намира пред една непонятна за нея загадка. Това била някаква страшна тайна, която тя не можела да си изясни. Може би момчето се намира в припадък на безумие или на хронически сомнамбулизъм? – питала се тя в недоумение. То е убедено, че говори само истината. В този момент жената се сетила, че сбъркала. Тайната съвсем не се изяснила. Момчето имало съучастници, които трябвало да бъдат разкрити. Ето защо мисис Симпсън се престорила, че сбъркала и че уж съзнава грешката си. Сърцето Ј се обливало с кръв, но тя довела своя опит докрай. – Кажи ми, Томи – започнала тя ласкаво, – помниш ли кога съм ти дала позволение да вземеш златни зърна за твоите птици от железния шкаф? – В този ден, когато получих своите жълти птиченца – обяснило сурово момчето. – Защо ме ударихте? ... Вие сама ми казахте: вземи ключа, който крия под възглавницата, когато ти трябва. Вземай златни зърна оттам – те са по-добри за твоите птички, отколкото сребърните. И аз вземах... пък вече и малко останаха там – добавило то със съжаление. – А без тях всичките ми птички ще измрат! .. . – Кой ти каза това? – Той, този, който ми хвана птичките и ми помага да ги храня. – Кой е този „той“? – Не знам – с усилие отговорило детето, търкайки челото си. – Не знам ... вие много пъти сте го виждали ... Той беше тук и преди три дни. Беше по време на вечеря, когато взех от чинията на вуйчо сребърни зърна, които сложи там за мене... Той ми каза: вземи. Вуйчо ми кимна с глава и аз ги взех. Мисис Симпсън си спомнила, че преди три дни от масата изчезнали тайнствено десет сребърни рупии, които синът Ј току-що извадил, за да заплати една сметка. Това бил най-тайнственият, най-необяснимият от всички случаи, при които изчезвали предмети от благороден метал. – На кого си дал зърната? ... Нали вечер птичките не се хранят?... – Аз ги дадох на него, зад вратата. Той излезе преди края на обяда. Та нали тогава ние вечеряхме през деня, а не вечерта ... – Как през деня, осем часа вечерта ден ли е? – Не знам, но беше ден ... Във всеки случай съвсем не беше нощ... Та и отдавна не се е мръквало! – Господи! – заплакала бабичката в ужас, пляскайки с ръце. Детето е полудяло, то съвсем е обезумяло!... Но изведнъж я озарила една мисъл. – Е, тогава вземи и тези златни зърна – казала тя, подавайки, му златната брошка. – Вземи и нахрани птичките, пък аз ще погледам ... Момчето грабнало брошката и радостно изтичало в птичарника. Там по думите на леля му тя станала свидетелка на една сцена, която окончателно я убедила в психическото разстройство на малкия Ј племенник. Той бягал около клетките и ронел въображаемите зърна. Много от клетките били празни. Вероятно птичките често били хранени по този начин. Но момчето очевидно не забелязвало отсъствието им: то триело брошката между пръстите си, като да рони зърна, приказвало с несъществуващите птички, свирило им и им се радвало. – Сега, лельо, ще занеса останалото на съхранение при него... По-рано той ми заповядваше да заравям останките ето тук, под прозореца, но тази сутрин ми нареди да му ги занасям там ... Само вие не идвайте след мен... инак той няма да дойде. – Добре, приятелю, ще отидеш сам – престорила се възрастната жена. Все пак тя успяла да го задържи под някакъв предлог за половин час, като през това време пратила да извикат един детектив. Когато той дошъл, тя обещала добър хонорар и му заповядала да следва незабелязано детето, където и да отиде то... – Ако то предаде нещо някому – разпоредила се тя, – арестувайте този човек. Той е крадец. Речено – сторено. Детективът повикал на помощ свой колега и цял ден двамата следили момчето. Надвечер го видели да върви по посока към гората. Изведнъж от гъсталака изскочило едно безобразно джудже мулу-курумб, което повикало при себе си момчето. То като автомат тръгнало веднага към него. Щом видели, че детето му подава нещо в ръцете, детективите изскочили на свой ред от своята засада и арестували джуджето с вещественото доказателство в ръце – златната брошка. Впрочем курумбът се отървал само с няколко дни арест. Против него нямало и най-малка улика освен брошката, която момчето, както то обявило, му дало доброволно – „неизвестно по каква причина“. В съда показанията на малкия Симпсън, който бълнувал за „златни зърна“ и не можел да познае курумба, се оказали несъстоятелни. Първо, той бил малолетен, а освен това лекарят го обявил за неизлечим идиот. Неговото свидетелство, както и обърканите показания на мисис Симпсън, която знаела само това, което Ј съобщило „невменяемото“ момче, не послужили за нищо. Даже свидетелското показание на детектива, което би имало тежест, тъй като той познавал този курумб като укривател на крадени вещи, не могло да бъде чуто. В деня на арестуването агентът се разболял и няколко дни преди съда умрял. Вероятно „далакът му се пръснал“! Неговият колега, извикан на очна ставка с курумба, в чието арестуване той участвал, се кълнял, че не бил видял нищо и затова нищо не може да каже. Колегата му решил да го задържи и той му помагал. Освен това той нищо друго не можал да каже. С това тази история приключила. Аз видях нещастното момче, което сега вече е на двадесет години. Когато ми го показаха, то се оказа дебел младеж с увиснали страни, който, седейки на една скамейка до вратата, дялаше пръчици за кафези. Както и преди, птиците все още са негова преобладаваща страст. Той изглежда умствено здрав във всяко друго отношение, освен когато става въпрос за пари или златни и сребърни неща, които продължава да нарича „зърна“. Впрочем, след като неговите близки го изпратили в Бомбай, където прекарал под медицински надзор няколко години, и тази му мания започнала да минава. Не преминава само едно: неудържимото му желание да се побратимява с курумби. Струва ми се, че би било излишно да се доказва, че „умопомрачението“, в което курумбите вкарват човека, и „хипнотизацията“ на френския доктор са породени от една и съща сила, нека я наричат както искат. Позволявам си да завърша тази глава, като напомня на читателя казаното от Волтер: „Свидетелството за каквото и да било се смята за достоверно, когато е основано: 1) На голямо число разсъдливи очевидци, които единодушно заявяват, че наблюдаваното от тях събитие са разгледали добре. 2) Когато тези очевидци са здрави телесно и умствено. 3) Когато те са безпристрастни свидетели на случилото се. 4) Когато са единодушни в своите показания. 5) Когато те сериозно потвърдят веднъж изказания факт.“ В нашия разказ за магията и чародейството на мулу-курумбите тези условия са изпълнени до едно. |
