|
Тогава лекарят и неговите трима приятели пристъпили напред и като помолили полицейския комисар да почака със своите изводи, обвинили нещастния полицай в лъжа. „Към ужасното престъпление – казали те – вие добавяте още по-лошо: клевета на невинен човек. Вие сам убихте градинаря. Ние ви следихме, ние видяхме как три пъти забихте в гърба му този ужасен малайски нож ... По-добре се покайте и признайте вашето престъпление... Само това може да облекчи участта ви.“ Сега вече комисарят и растящата тълпа се объркали окончателно. Надделяло мнението, че броят на лудите се увеличава. В този момент злополучният полицай паднал пред шефа си на колене и гръмко се покаял пред цялата тълпа за своето ужасно престъпление. Казват, че комисарят побледнял и взел, че повярвал. Той наредил на престъпника да го заведе до мястото на убийството, което този без колебание направил, като повторил още веднъж, че заровил трупа под дървото. Това видял месарят, на когото искал да прехвърли вината... „Нещастнико!“ – повтарял високо неговият началник, когато лекарят се приближил до него и му обяснил истината за случая. Комисарят обаче се разсърдил още повече, но не повярвал на неговата версия. Тълпата била разгонена и той се отправил с няколко полицаи към „местопрестъплението“. Там видял как „престъпникът“, който все още се намирал под влиянието на халюцинацията, му посочва непипнатото място под дървото: „Ето кръвта ... а ето и трупа.“ Нещастникът не разбирал защо другите не виждат убития човек. Едва тогава комисарят разбрал, че онова, което му казал лекарят, не е само лоша шега. Зад неговите неразбираеми думи се криело нещо действително ужасно, макар и да не можел още да разбере как се е случило всичко това. Когато, преструвайки се, че му вярват, попитали „престъпника“ защо той, честен, заслужил сержант, е извършил такова страшно и безполезно престъпление, той им отговорил с наведена глава, че не знае. „Влечеше ме непреодолима сила – промълвил човекът. – Сила, на която аз не бях в състояние да се противя. Тя ме караше да мисля и чувствам, че постъпвам правилно, че тъй трябва да стане!“ Когато някой напомнил за старата му майка, на която бил единствен син, полицаят заплакал горчиво, но продължавал да вижда пред себе си заклания от него труп и равнодушно го бутал с крака си... Това продължило дотогава, докато не повикали „убития“ градинар. Когато той се приближил и попитал своя „убиец“ защо клевети самия себе си, полицаят паднал на земята в безсъзнание. – Няма страшно – повтарял смутеният лекар. – Сега отново ще го приспя и ще му заповядам да забрави всички произшествия от този ден. Повярвайте, за него няма да останат никакви печални последствия. Но той се лъжел. Когато пострадалият дошъл на себе си, в него се появили всички признаци на бялата треска. В болницата лежал три месеца, а когато излязал, от добродушен, весел и здрав мъж се превърнал в болнав, нервен и подозрителен скелет. Бедният хипнотизатор се видял натясно между отмъщението на комисаря и цялата полиция и одумването на клерикалите начело с архиепископа, които в цялата история съзрели единствено пръста на сатаната. Ето защо главният герой се видял принуден да напусне родния си град и да се пресели в Париж. Разказват още, че публикуването на това произшествие уж било задържано известно време поради въздействието на клерикалите и полицията. Но в края на краищата тази странна история излезе наяве. Изменили подробностите в нея и поради старанията на заинтересованите лица полицейският агент се превърнал в стражар, а градската градина на Лил – в парижка болнична градина. Но даже ако трябва да се задоволи с едно официално и донякъде изгладено съобщение1, то и това би било достатъчно за сравнение. 1 Journal of medicine (август 1884 r.). Барон Г. е свидетел на цялото произшествие. Той бил един от приятелите на лекаря, които присъствали на тази история от началото до края. Очевидно е, че полицията не желаела този скандал, в който бил замесен полицай, да се появи във вестниците. Заради това се наложила и една малка промяна в декорите. За нас обаче остава открит въпросът: каква все пак е разликата между властта на хипнотизатора и магьосничеството? За да си отговорим на този въпрос, ще опишем омагьосването на едно момче от мулу-курумб. С този случай се запознах лично в Сините планини. Между Катагири и Ути живее едно състоятелно семейство от хора със смесена кръв. Преди няколко години то се е състояло от една възрастна жена, двамата Ј синове и едно сираче – племенник, отгледан още от люлката в това семейство. Мисис Симпсън беше добра и твърде набожна жена. Синовете Ј служеха в канцеларията на губернатора, а момченцето, което тогава беше на единадесет години, ходеше в училището на мисионерите. С други думи, следобед то било напълно свободно и правело каквото си ще. Както всички останали деца от здравословните, живописни Нилгирийски планини, оставяли го само да се скита по алеите и гъсталаците на „града“ по негово усмотрение. Ути само на мадраските карти е град. В европейски смисъл той само по име е такъв. Освен мъничкия индуски квартал, разположен в една голяма падина, на дъното на която се точат два реда дървени бараки и дюкянчета, а наоколо, по стръмните Ј склонове се лепят като лястовичи гнезда колибките на туземците, в Утакаманд няма нито една улица. Там има великолепна сграда на общинското управление, черква, болница, клубове и даже магазини лятно време, но все пак няма улици. Вилите са разхвърлени като оазиси, съвсем безразборно. По неравния ландшафт има стотина големи и малки хълмове, покрити гъсто с големи дървета, а на места и със същинска гора. Зданията обикновено са построени в подножието на някой хълм или голяма скала за защита от вятъра, сред огромни градини, паркове и плантации, оградени с жив плет. От задната страна на частните здания често пъти малки пътечки водят в почти непроходимите гъсталаци върху склона на съседната планина, където рядко стъпва европейски крак. |
