|
Щом си свършил работата, К. дал зъбите на шикарите да ги занесат вкъщи, а сам той се канел вече да тури крака си в стремето на коня, когато погледът му отново се срещнал с този на победения от него старейшина на курумбите. – Очите на този гад ме гледаха с погледа на отвратителна жаба ... Аз буквално почувствах лошото, което те излъчваха – разказал той същата вечер на събраните у него гости. – Не можах да се удържа – добавил с трепет на отвращение в гласа си – и го ударих още няколко пъти с камшика ... Джуджето, което дотогава лежеше неподвижно на тревата, на мястото, където го бях хвърлил, бързо скочи на крака, но за мое учудване не побягна, а само се поотдалечи малко и продължаваше да ме гледа с особените си очи ... – Напразно сте избухнали, К. – забелязал някой, – тези изроди рядко прощават. К. се разсмял. – В същото ме уверяваха и шикарите. Те си отиваха вкъщи като осъдени на смърт. Боят се от уроки! ... Глупав, суеверен народ. Отдавна трябваше някой да си отвори очите за това урочасване. Знаменитият „змийски поглед“ възбуди у мен само повече апетит ... Цялата вечер английският ловец продължавал да се смее над индийското суеверие. На другата сутрин под предлог, че се е уморил много предния ден, К. се излежавал до късно следобед, нещо, което не е характерно за белите в Индия. Вечерта силно го заболяла дясната ръка. – Стар ревматизъм – забелязал той. – След няколко дни ще мине. Но на втората сутрин почувствал такава слабост, че едва можел да ходи. На третия ден съвсем легнал. Лекарите не открили никаква болест. Нямал даже треска, а една непонятна слабост и странна умора в тялото. – Като че ли в жилите ми има куршум вместо кръв – казвал той на познатите си. Апетитът, който по негово мнение бил възбуден от „змийския поглед“, изведнъж се изгубил. Болният започнал да страда от безсъние. Не помагали никакви приспивателни средства. Здрав като бик и атлетически сложен, само за четири дни К. се превърнал на скелет. На петата нощ, която също прекарал с отворени очи, той събудил домашните и спящия в съседната стая доктор със силния си вик. – Прогонете този мръсен гад! ... – викал К. – Кой е посмял да пусне тук това животно? ... Какво му трябва? ... Защо ме гледа тъй? ... Като събрал сетните си сили, К. захвърлил тежкия светилник към образа, виждан единствено от него. Тежкият предмет паднал в огледалото и го разбил на парчета. Докторът решил, че болният започва да бълнува. К. викал и стенел до сутринта, като уверявал, че вижда пред кревата бития от него курумб. На сутринта видението изчезнало, но К. настоявал на своето. – Това не беше бълнуване – едва шепнел той. – Джуджето някак си се е промъкнало ... Аз го видях в плът, а не във въображението си. На следващата нощ му било по-зле, бълнувал и вече не виждал никого. Докторите нищо не разбирали и решили, че това е един от многобройните, неуловими видове „блатна треска“ в Индия. На деветия ден К. не можел вече да говори, а на тринадесетия ден умрял. Ако „силата на суеверното въображение убива в уреченото време глупавия бедняк“, то каква сила е убила невярващия в нищо богат и образован джентълмен? Странно съвпадение, ще ни се отговори, проста случайност. Всичко е възможно. Само че твърде много са тези случайности в летописите на Нилгири, за да не представляват сами по себе си странно явление. Нека скептиците най-напред да поразпитат сериозно такива стари жители на тези планини като генерал Морган и другите очевидци и след това ще могат да правят своите заключения. Наивната теория, че само мръсната и отвратителна външност на курумбите внушава този общ за всички туземни племена страх и отваря широко вратата на суеверието, е твърде неудовлетворителна. Мнозина от кхотите, еруларите и даже от бадагите са също тъй мръсни и често пъти по-отвратителни от онези, от които така се боят. Ако е имало случаи да умират хора вследствие само на въображението и страха, то не може и не трябва да се превръща изключението в неприложимо правило. А в туй именно се състои главното: че според твърдението на мнозина англичани още не е имало случай човек, попаднал под „змийския поглед“ на разсърден курумб, да остане цял и невредим. В такъв случай според техните думи спасението е едно – до три часа след срещата да се отиде при тодите, където да се моли за помощ. Тогава, ако терали даде съгласието си, всеки тод може лесно да неутрализира „отровата“ в застрашения от уроки човек. Но тежко на онзи, който след урочасването се намира по-далеко от тодите или пък след като погледнат урочасания, кой знае защо, те откажат да „извлекат отровата“. В такъв случай болният е заплашен от сигурна смърт. Фактът, че тодите винаги успяват, ако веднъж се заемат с това, и че урочасаните, от които те се откажат, винаги умират, доказва, че това не е едно празно поверие. Как да се обясни тази случайност? От само себе си се разбира, че учените и скептиците лесно ще излязат от това затруднение. Те например ще кажат, че този факт не е доказан, тъй както постъпват и по отношение на хипнотическите и месмерически феномени. Бедният факт! Нещастната гола истина! ... Наистина в нашия век тя изглежда твърде непристойно. Тя трябва или да умре на дъното на своя кладенец, или да се моли на великите представители на науката да я облекат по последната физиологическа мода. |
