|
„Такава е силата на суеверното въображение – обяснява наивно авторът – че тя почти неизбежно убива в определеното време глупавия бедняк. Трябва да спомена също за силно вкорененото в народа суеверие към тодите. Съгласно установените понятия те пък притежават още по-забележителна сила в магията: само тодите се смятат за честни чародеи (джаду). Между тези две племена бадагите се чувствуват тъй зле, както магарето в обора между два коня. Те трябва да плащат данък на тодите в знак на уважение към тях, а заедно с това и на курумбите, за да не би да осуетят сеитбите. Доколкото правителството е успяло да проучи техния вътрешен бит, курумбите, които живеят толкова години в горите, са успели да придобият значителни познания за свойствата на различните треви и корени. Те лекуват даже такива болни, от които и самите тоди се отказват1, но при това често пъти и убиват не с магия и заклинания, а просто с растителна отрова и по погрешка.“ 1 Т.е. пияници. С това „обяснение“ се съсипва изцяло всяко „суеверие“. В предишната глава беше цитирано показанието на г-жа Морган за случая Бетън. Но ако убива само силата на суеверното въображение, то как може да се обясни този случай, който помнят всички в Нилгири? Англо-индийските бара-сахиби няма къде другаде да се срещат с полудивите нечисти курумби освен в гората. От десет пъти девет това става по време на лов. Ето защо и второто стълкновение между английски чиновник и курумбите се е случило също тъй заради слон. Герой на това произшествие е бил човек с доста високо обществено положение. Сега неговата млада вдовица живее при по-големия му брат в Калкута. Тя е близка приятелка на мисис Морган и това е причината, поради която аз не мога, както в първия случай, да цитирам пълното име на загиналия Ј съпруг. Мисля, че по описанието на произшествието загиналият ще бъде познат от всички, които живеят в Мадрас ... Мистър К., както ще го наречем, тръгнал на лов с приятели и няколко шикари. Едва по пътя забелязали, че забравили да вземат със себе си един особен нож, с който прерязвали зъбите на слона. След като убили едно животно, решили да оставят трупа под охраната на четирима бадаги ловци, за да го пазят от дивите зверове, а самите те отишли да закусят в съседната плантация. Оттам К. трябвало да се върне след два часа за зъбите. Програмата била лесна, приятна и както изглеждало, съвсем изпълнима. Въпреки това, когато К. се завърнал за ловните трофеи, се намерил в неочаквано затруднение. Върху слона седели десет курумби, които усърдно работели над зъбите. Без да обръщат внимание на сановника, те хладнокръвно му обявили, че тъй като слонът е убит върху тяхна земя, смятат животното и неговите зъби за своя собственост. Действително къщурките на племето се оказали на няколко крачки оттам. Можем да си представим колко е бил разгневен от това нахалство високомерният англичанин. Той заповядал на грозните дребосъци да се махат, докато са цели, инак щял да каже на хората си да ги разгонят с камшици. Курумбите само се разсмели и продължили работата си, без дори да погледнат бара-сахиба. Тогава К. заповядал на слугите да прогонят насила джуджетата. С него имало двадесет души ловци в пълно въоръжение. Самият К. бил едър, красив мъж, тридесет и пет годишен, известен със своето цветущо здраве и сила толкова, колкото и с гневливия си характер. Курумбите били едва десетина, почти голи и без всякакво оръжие. При първото настояване на курумбите четиримата бадаги, оставени при слона, се били разбягали, но сега изглеждало, че присъстващите били повече от достатъчни, за да разгонят грабливите джуджета. Обаче заповедта на К. останала без последствие: нито един от неговите хора не се помръднал... Всички стояли с отпуснати глави, позеленели и треперещи от страх. Няколко души, в това число и скритите в храстите бадаги, хукнали да бягат и изчезнали в гъстата гора. Мулу-курумбите, които пъплели като буболечки по слона, смело гледали англичанина и му се зъбели. Тогава мистър К. окончателно излязъл вън от кожата си. – Ще пропъдите ли най-после тези скитници, подли страхливци? – развикал се той на своите шикари. – Не бива, сахиб – забелязал един побелял шикари. – Не може... Това за нас е сигурна смърт. Те са на своята земя ... Със сърдито възклицание К. слязъл бързо от коня, а вождът на курумбите, безобразен като самия грях, се изправил върху главата на слона и започнал да се криви и скача на нея, като показвал зъбите си и тракал с тях като чакал. Като клател застрашително без-образната си глава и размахвал юмруци изправен в целия си ръст, мулу-курумбът изгледал присъстващите със своите зли, святкащи змийски очи и извикал: – Който първи се докосне до този слон, скоро ще си спомни за нас в деня на своята смърт. Той няма да дочака новата луна ... Заплахата впрочем била напълно излишна, защото слугите на чиновника се превърнали в каменни статуи. Тогава побеснелият от гняв К. зашибал по пътя виновни и невинни, хвърлил се с проклятия върху курумба и го хванал за косите. След това с един замах го хвърлил далеч от себе си на земята. Останалите, които се били впили като вампири в ушите и зъбите на слона, поискали да се възпротивят, но англичанинът ги напердашил с камшика си и за една минута ги пропъдил. Курумбите застанали на десетина крачки от К., който след разправията се заловил сам да изрязва слонските бивни. През цялото време изгонените джуджета не отмествали очи от него. |
