|
По-нататък тодите разкриват, че тези слуги били четирима терали, анахорети и добри демони. Те се отказали да се бият с братята демони, даже със злите. Затова след края на войната, през времетраенето на която се занимавали със заклинания за успеха на Вибия, те са поискали от него отдих. Взели със себе си седем други анахорети и сто души ракшаси-миряни с техните жени и деца и напуснали завинаги Ланка. Като решил да ги възнагради, царят на Изтока създал върху безплодна равнина Сините планини и ги подарил на ракшасите и техните потомци да ги владеят вечно. Тогава седем добри анахорети, които пожелали да прекарат живота си, като хранят тодуварите и правят безвредни магии на злите демони, се превърнали в биволи. Четиримата слуги на Вибия си останали човеци и живеят невидими за всички други хора освен за посветените терали в горите на Нилгири и в светая светих на тирири. След като заели Нилгири, чародеите-биволи, анахоретите-демони и старейшините на тодуварите-миряни съставили закони, определили числото на бъдещите тоди и техните биволи. След това пратили един от братята обратно в Ланка да покани още няколко добри демонн със семействата им. Там те намерили своя господар, царя Вибия, вече на престола вместо убития Равана. Такава е тодската легенда. Че „царят на Изтока“ е Рама, в това не може да има съмнение, макар тодите сами да не го назовават по име. Както е известно, Рама има стотина имена. В „Рамаяна“ го наричат „Царя на Четирите Морета“, „Царя на Изтока“, „Царя на Запада, Юга и Севера“, както и „син на Рога“, „Цар Тигър“ и пр. За жителите на Ланка (или Цейлон) той, разбира се, би бил „цар на Севера“. Но ако тодите, както ние мислим, са пришълци от запад, то това име „Цар на Изтока“, което значи на Индия, става понятно. Да се върнем сега към легендата и да видим какво може тя да ни каже за мулу-курумбите. Какво отношение в древността са имали към тодите джуджетата магьосници и каква съдба ги е довела на Сините планини под строгия надзор на тодите, това ще узнаем от продължението на разказа за пратения в Ланка „демон“. Когато той се завърнал в своята бивша родина, намерил всичко променено. Новият цар на Ланка, предан приятел и съюзник на цар Рама Лотосоокия, по това време се стараел с всички сили да изкорени в страната злото магьосничество на ракшасите и да го замени с благодатната наука на магите-анахорети. Но дарът на Брамавидя се получава вследствие на личните качества, чистотата на нравите, любовта към всичко живо, т.е. както към хората, тъй и към немите твари, посредством контакта с невидимите добри чародеи, които, напуснали земята, живеят в страната под облаците, където залязва слънцето.1 1 Тодите показват на запад, когато говорят за страната, където отиват техните покойници. Метц нарича запада „фантастичния рай на тодите“. От това някои посетители на Нилгири са си въобразили, че тодите се кланят на слънцето като персите. Вибия съумял да смекчи сърцата на старите ракшаси и те се разкаяли. Но в Ланка се зародило ново зло. По-голямата част от войниците дошли с армията на Изтока; войниците-маймуни и войниците-тигри от радост, че покорили Царицата на моретата и нейните жители демони, здраво се изпонапили, тъй че в продължение на много години не могли да изтрезнеят. В това мъгляво състояние те си взели за жени ракшаси, демони от женски пол. От този неравен брак се родили на света джуджета, най-злите и най-глупавите в цял свят същества. Това са били праотците на сегашните нилгирийски мулу-курумби. Те съчетавали в себе си тъмната магьосническа наука на своите майки с хитростта, жестокостта и глупостта на бащите си, т.е. маймуните, тигрите и мечките. Царят Вибия бил вече решил да ги умъртви наведнъж и вече се канел да изпълни замисъла си, когато главният чародей, оставил навреме своята биволска външност, им изпросил помилване от царя, като му обещал, че ще отведе дребните злодеи със себе си оттатък морето, в Сините планини. С една дума, той спасил живота на джуджетата при условие, че техните потомци ще служат вечно на тодите, признавайки ги за свои владетели и повелители, които имат над тях право на живот и смърт. Като избавил по такъв начин Ланка от страшното зло, чародеят, съпровождан от стотина добри ракшаси от чуждоземното племе, се отправил назад към Сините планини. Той оставил непоправимите и най-зли от мъничките демони джуджета да ги умъртви цар Вибия, а си избрал триста от по-малко злите, които, като загърнал в полата на своя плащ, пренесъл в Нилгири. От това време курумбите, след като си избрали за жилище най-непроходимите джунгли в планините, започнали да се плодят, докато станали цяло племе, известно сега под името мулу-курумби. Докато те живеели само с тодите и биволите – по онова време един-ствените обитатели на Сините планини – техните лоши наклонности и вроденият им дар на магьосничество не можели да вредят никому освен на някои зли зверове, които те омагьосвали и после изяждали. Но ето че преди петнадесет поколения дошли бадагите и между тях и джуджетата започнала открита вражда. Дедите на бадагите, т.е. древните народи на Малабар и Карнатик, след войната започнали също да слугуват на „добрите“ великани от Ланка. Затова, когато една колония от тези северняци се появила в Сините планини, тодите, както им заповядвала честта и биволите, взели бадагите под свое покровителство. А те, от своя страна, започнали да им служат, както техните прадеди са правили това в Ланка ... Такава е легендата, която битува сред племената от Сините планини. Ние сме я сглобили с най-големи затруднения, тъй да се каже, парче по парче. Кой от тези, които са чели „Рамаяна“, няма да познае в това предание събития, разказани в нея? Но по какъв начин са могли бадагите, а още по-малко пък тодите да я съчинят? Бадагските брамини са само една сянка от предишните времена и нямат нищо общо с тази каста в долините. Като не знаят санскритския език, те не са чели „Рамаяна“, а някои навярно не са и чували за нея. Вероятно може да се каже, че както в „Махабхарата“, тъй и в „Рамаяна“, които може да са основани на смътни възпоминания за отдавна минали събития, фантастичният елемент толкова преобладава над историческия, че не е възможно да се признае за достоверно нито едно от описаните в тези епоси събития. Това е пак старата история за тържеството на желязното гърне над глиненото. Така твърдят онези, които ни убеждават, че до времето на най-великия в света граматик Панини в Индия не са имали понятие от писменост, че и самият Панини не е можел да пише и никога не е чувал за азбука, най-после, че „Бхагавад Гита“ и „Рамаяна“ са написани вероятно след Р. Хр. и т.н.1 1 Умозаключение на професорите Вебер и Макс Мюлер. А при това известно ни е от историята, че финикийците са имали оживена търговия с Индия 1000, ако не и 1500 г. преди Р. Хр., а пък Панини, по думите на тези санскритолози, е живял 200 г. до Р. Хр. |
