|
Свръхестественият елемент в един разказ не изключва историческия. Така е и в „Рамаяна“. Присъствието в нея на великани и демони, на говорещи маймуни и мъдроречиви пернати не ни дава още правото да отхвърляме възможността в дълбока древност наистина да са живели нейните главни герои, даже и самите „маймуни“, тази велика, несметна армия от четирикраки, събрани „от четирите краища на земното кълбо“. Откъде можем да знаем, докато не се убедим окончателно в това, кого именно са имали предвид авторите на „Рамаяна“ под алегоричното име „маймуни“ и „великани“?1 В гл. VI от книгата „Битие“ също се говори за синове Божии, които, като видели и обикнали дъщерите на Земята, се оженили за тях и от това смешение е произлязла расата на „великаните“. Вавилонското стълпотворение и объркването на езиците имат своя паралел в деянията на Равана, в смесването на народите по време на войните, описани в „Махабхарата“, в бунта на Даатит (великаните) против Брама и т. н. Но главната същност е във „великаните“. 1 На много места в „Пураните“ се срещат разкази за същите тези царе, със същите названия на царствата и личните имена, които носят в „Рамаяна“. В тези разкази те обаче вече не са „маймуни“, a xopa. Това, което в Стария завет е изразено в няколко стиха и подробно разказано в „Книга на Енох“, същото относно великаните е разтегнато в „Рамаяна“ по продължение на цялата епическа поема. В нея под други имена и в по-големи подробности намираме всичките паднали ангели, споменати във виденията на Енох. Нелите, Ансарите, Хандаврите, Ракшасите учат смъртните на всичко онова, на което падналите ангели на Енох учат „дъщерите человечески“. Самвяз, вождът на синовете на Небето, който свиква своите двеста воини за клетвен съюз върху Ардис (върха на планината Армон), а после обучава човешкия род на греховното тайнство на магьосничеството, има своя двойник в царя на нагите, или боговете-змии. Азазеил, който е научил мъжете да коват оръжие, и Амазарака – знахарите да ползват тайните сили на разните треви и корени, правят същото това, което правят асурите на реката Ришхаба, а гандаврите – на връх Гандхамадан. Къде има народни предания, в които да не се говори за богове – наставници на хората, които ги даряват с плодовете на познанието, на доброто и злото? Народният епос е само пролог към историческата драма на всеки народ, който има своето законно място във всемирната история и затова неговите епични поеми трябва да се смятат като пътепоказатели за последващите събития в тяхната история. Семето на едно дърво, обезобразено в китайското градинарство с изкуствени присадки, които го превръщат в едно неестествено растение, и семето на същото това дърво израснало на свобода – е едно и също. Изкусният ботаник ще го познае под всяка външност. По също такъв начин дълг на всеки добросъвестен историк е да стигне до корена на алегориите в такъв дълбоко философски разказ, какъвто например е „Рамаяна“. Без да се спира пред нейната външна, може би неприятна за западния реализъм форма, той е длъжен да копае все по-дълбоко и по-дълбоко, до самите основи. Този упрек напълно заслужават мнозина ориенталисти, особено германските. Човек може да си помисли, че основното задължение на такъв авторитет (?) като професор Вебер е безпристрастно да приготвя суров материал за историята, като го стерилизира напълно. Той приближава вое повече и повече към наше време епохата, в която са били изписани „Махабхарата“, „Рамаяна“ и „Бхагават Гита“. С това само обърква бъдещите индийски историци1, чиято древна родина играе такава голяма роля в световната история на човечеството. 1 Тук, разбира се, не е място да се доказва това. Но си струва да се прочетат негодуващите протести на такива учени санскритолози като махратския брамин Теланга, човек с европейско образование, и доктора по философия Ранджендра Лал Митра, които съвсем не са фанатици, за да се види до какви хронологически грешки стига Вебер. В книгата на Енох се разказва за „великаните“ с 300 лакътя височина, които, след като „изяли всичко, което могло да се яде на земята, най-после започнали да ядат и самите хора“. В „Рамаяна“ се разказва за Ракшасите, очевидно същите тези великани“ за които ние знаем от историята на гръцките и скандинавските народи и намираме даже в легендите на Южна и Северна Америка. Титаните, „синовете на Бур“, първобитните великани и гиганти от „Попол Вух“ на Икстликсохитли, са родени братя, първобитна раса на човечеството. Като очистим зърното на историческите факти от плевелите на фантазията и измислицата в един случай, не сме ли длъжни да вършим това и в други случаи, без да се гледа на личното ни предпочитание? Казва се: „Гласът на народа е глас Божи.“ Предание, което се намира по всички места на земното кълбо, трябва да има някакво основание. Нека ориенталистите да отхвърлят „великаните“ като измислица и басни. Ние пък виждаме тяхната необходимост в самите природни закони. Цялата същност се съдържа в решаването на въпроса: могло ли е да има и имало ли е действително някога такива великани на нашата земя? Ние смятаме, че е имало. Нашето мнение се споделя и от много учени. Един от тях е Франсоа Льонорман. Антрополозите още не са преминали и първата буква от азбуката, която дава ключ към тайната за произхода на човека. От една страна, намираме грамадни скелети на хора, ризници и шлемове за главите на същински великани. От друга страна, не можем да не видим как почти пред нашите очи човешкият род с всяка година издребнява и почти се изражда. |
