|
„Какво е накарало представителите на тази горда браминска каста – разсъждава капитан Харкнес1 – да се унижат до боготворенето на едно племе, стоящо пo-ниско от тях по род, цивилизация и умствени способности, за мен е неразрешима загадка!... Разбира се, бадагите по природа са със смирен характер. При това те са подивели в продължение на толкова вековното уединение в планината. Тази тайна на тяхното поведение може да се обясни само с това, че са твърде суеверни като всички планинци в Индия... Но все пак тaзи тяхна черта в поведението е твърде любопитна за психолога...“ 1 The Hill-Tribеs of Nilghirri. Capt. Harkness. Без съмнение е така. Но може би първоначалната причина за това почитане е още по-„любопитна“, макар че не англичаните, а още по-малко скептиците ще я открият. Да започнем с факта, че тодите съвсем не стоят по-ниско от бадагите нито по интелигентност, нито по род, а напротив – по-високо. Заради това истинската причина за почитта, която те внушават на бадагите, трябва да се търси не в настоящето, а във времената на най-дълбока древност. Това са онези периоди от браминската история, в които нашите съвременни учени не само отказват сериозно да надникнат, но и да повярват в тях. А да се надникне там, може и да е трудно, но съвсем не и невъзможно. С помощта на запазените тук-там откъси от легендите на бадагите и оскъдните документи, от разказите на техните брамини, пострадали твърде много от времето на мюсюлманските нашествия, но все пак запазили някои проблясъци от 3нанията на своите прадеди – брамините от епохата на Ришите и чудодейните адепти на „бялата магия“ – може да се скърпи нещо цяло и последователно. Човек трябва само умело да се залови за тази работа и да спечели доверието на индусите. За тази цел обаче изследователят не трябва да бъде англичанин и бара-сахиб, от когото бадагите често пъти се боят повече от курумба. Мулу-курумбът с неговите магии и уроки все още може да се умилостиви с подаръци; но на британеца се гледа като на заклет враг и злодей. Затова бадагите, както и останалите брамини в Индия, смятат за свой свещен дълг да оставят англичанина колкото е възможно по-дълго време в неведение за истинските факти, отнасящи се не само до миналото, но и до настоящето, като ги заменят колкото е възможно по-често с измислици. Нилгирийски бадаги са запазили спомени, макар и слаби, за това минало. Тодите обаче мълчат. Те нито веднъж още не са проронили и половин дума по този въпрос. Може би освен техните старейшини „свещенодействащите“ малцина знаят нещо за него. Бадагите твърдят, че преди смъртта си всеки терали е длъжен да предаде всичко, каквото знае, на някой от младите кандидати за тази длъжност. Що се отнася до курумбите, те, макар и да помнят легендата за своето поробване от тодите, нищо друго не знаят. А еруларите и хотите са истински животни, нищо повече от полудиви хора. По такъв начин излиза, че от петте нилгирийски племена само бадагите са дали доказателства за своето минало. Вследствие на това има надежда запазените от тях предания за тодите да не почиват на голи измислици. Разказите на бадагите за историята на тяхното племе, че са пришълци от север, потомци на канарезки колонисти, които преди около десет столетия са дошли от Карнатик – страна известна сега под името Южен Майсур и съставляваща в дълбоката древност историческа част от царство Конго – се оказаха верни. Тогава защо да не допуснем, че са запазили също откъслеци от реалното далечно минало на тодите? Началото на странните отношения между тези три съвършено различни раси си остава, разбира се, все още неопределено (официално) и до днес. Англичаните уверяват, че тези отношения са се установили вследствие на дългото им изолирано съжителство сред Сините планини. Отрязани от останалото човечество, тодите, бадагите и курумбите са си изработили свой особен свят, пълен със суеверия. Но тези племена твърдят нещо съвсем друго. Това, което те разказват, звучи като нещо установено и знайно още от най-дълбока древност. То има пряко отношение към старите легенди и митове на индусите, което вече е твърде многозначително. Преданията на тези три племена, тясно свързани от съдбата, са толкова интересни, че сякаш слушаш неизвестни страници от индийската поема „Рамаяна“. Ориенталистите ги отхвърлят заради своите още по-невероятни умозаключения. Но докато техните хипотези са доказано лишени от смисъл, претенциите на тодите и курумбите все пак има възможност да се окажат основани на исторически факти. Всичко зависи от бъдещото положение на „Рамаяна“ в историята. Признавам, че никога не съм могла да разбера причината, която заставя историците да правят такава разлика между две поеми почти с еднакъв характер. Разбира се, добре известно е, че свръхестественото еднакво се отхвърля от „Илиадата“ и „Одисеята“, както и от „Рамаяна“. Но защо нашите учени са склонни да приемат за исторически лица Парис, Ахил, Хектор, Одисей, Менелай и Елена, а отвхърлят тази вероятност за Рама, Лакшмана, Ситта, Равана, Ханумани и даже цар Айод? Или всички тези митологични образи не са нещо повече от измислени герои, или на всички тях трябва еднакво да се даде дължимото. Шлиман намери в Мала Азия веществени доказателства за съществуването на Троя и нейните действащи лица. Може би и в древна Ланка, и по другите места, споменати в „Рамаяна“, биха се намерили някакви археологически паметници с доказателства, ако само се потърсят. А главно – не би трябвало да се отхвърлят с такова незаслужено презрение и тъй безрезервно показанията и легендите на брамините и пандитите ... При това, който поне веднъж е чел „Рамаяна“, не е мъчно да се убеди, че след като се абстрахираме от неизбежните за една епическа поема с религиозен характер алегории и символи, все пак ще намерим в нея неопровержима и очевидна историческа основа. |
