|
Джуджетата пък на свой ред казват, че техните прадеди са били поробени, за да служат на прадедите на тодите още в Ланка (Цейлон) заради „правото да съществуват на земята“ с това условие, че „техните потомци винаги ще са пред очите на тодите“. „Инак – забелязват бадагите – тези демони твърде скоро не биха оставили никого жив на земята освен самите себе си.“ В минута на дяволско откровение и курумбите не отричат това твърдение. Напротив – те се гордеят със своята власт. В подобни случаи те скърцат със зъби и в своята безсилна злоба към тодите са готови подобно на скорпиона да се ужилят и умъртвят със собствената си отрова. Генерал Морган, който понякога ги е виждал в припадък на бясна злоба, забелязва, че той, позитивистът, се е боял да не бъде принуден да повярва против волята си в дявола. От друга страна, бадагите също така имат претенции за древно съжителство на тяхното племе с тодите. – Нашите бащи са им служили още при цар Рама – казват те, – затова и ние им служим. – Но нали тодите не вярват в девите на вашите деди? – попитах веднъж един от тях. – Не, те вярват в тяхното съществуване – веднага ми се отговори. – Само че тодите не им оказват никакви почести, защото те самите са деви. Бадагите разказват, че когато бог Рама отивал в Ланка, освен голямата армия маймуни много народи от Южна и Централна Индия са били честити да станат съюзници на великия „аватара“. Между другите били и канарците, праотците на бадагите, от които те водят потеклото си. Действително бадагите разделят своето племе на осемнадесет касти, между които има твърде благородни брамини като например Водеите, клона на царстващата сега в Майсур фамилия. Англичаните са убедени напълно в основателността на тази претенция. В древните хроники на майсурския дом до ден-днешен се пазят документи, които доказват, че Водеите са от едно племе с бадагите, т.е. жители на Карнатика, и второ, че туземците от тази страна са взели участие във великата свещена война на цар Аудя Рама против ракшасите, великани-демони от остров Ланка. Тези брамини, горди със своя древен и знатен произход, поддържат у бадагите чувството на боготворене... само че не към тях самите, както правят брамините във всички останали части на Индия, а към тодите, които отхвърлят техните богове. Да се намери истинската причина на такова едно неестествено почитание, е твърде трудно и тази тайна продължава да разпалва любопитството на англичаните. Като познаваме законите на брамините, тяхното поведение в Сините планини е, меко казано, необяснимо. Действително тази горда каста, която не се съгласява да работи на англичаните за никакви пари, тези брамини, които се отказват да пренесат от къща в къща даже и един прост вързоп, смятайки това за унизително, те са най-ревностните поклонници на тодите измежду бадагите. На тодите те работят не само безвъзмездно, но не им отказват и най-черната работа, ако тя се извършва по желанието или no-скоро по заповедта на доброволно избраните властелини. Брамините бадаги са готови да служат на тодите като каменари, зидари, дърводелци, селскостопански работници, даже като парии! В същото време тези високомерни индуси се държат с всички други народи, дори с англичаните, гордо, носят тройния свещен шнур на брамини и имат еднички правото да свещенодействат на церемониите при посев и жътва (макар от страх често да го отстъпват на курумбите). А при появата на тодите се хвърлят пред тях на земята ... Впрочем самите бадагски брамини не са лишени от психичната сила с нейните магически прояви. Всяка година на празниците, посветени на „последната жътва“, те са длъжни да представят веществени и очевидни доказателства за това, че са преки потомци на посветените, дважди родени брамини. Затова те ходят бавно назад с боси крака и без най-малка вреда за себе си по широки пътеки от яркочервени, горещи въглени или пък върху нагрято до бяло желязо. Ивица жарава е разпръсната по цялата дължина на техните храмове, т.е. на около десет или двадесет метра. Върху нея те стоят или пък се разхождат като по паркет. Всеки бадага водей е длъжен заради честта на своята каста да премине по такава една ивица поне седем пъти ... Англичаните уверяват, че брамините владеели тайната на някакъв растителен сок, от действието на който кожата на ходилата ставала за известно време устойчива на огъня. Мисионерът Метц обаче се кълне, че подобно твърдение не отговаря на истината. |
