|
И властите благоразумно забраниха на жителите от долините, особено на любопитните, а още повече на нахалните англичани, да влизат в туаеля и даже да се доближават до него. Но нещата се успокоиха едва тогава, когато двама от нахалниците бяха убити по различно време от биволите: вдигнати на техните остри, огромни рога и буквално смазани до смърт под тежките им крака. Това животно презира даже и тигъра, който рядко тръгва да се мери с него. И тъй, досега никой не знае каква тайна се крие в стаята зад обора. Даже мисионерът Метц не успял да разгадае загадката през своите тридесет години общо съжителство с тодите. Описанията и сведенията по този въпрос на майор Фрезър1 и на други етнолози и писатели се оказаха напълно фантастични. Майорът „се вмъкнал в стаята зад обора и открил, че този толкова интересуващ всички ни храм представлява мръсна и съвсем празна стая“ по простата причина, че този участък земя заедно със зданията на него бил отстъпен от тодите на града заради едно друго по-отдалечено, но много по-голямо пасбище. Всичко, каквото имало в къщите и храма, е било изнесено и зданията – предоставени за събаряне. 1 The Toddas, what is known of them. Освен със своите биволи тодите не се занимават с никакво друго скотовъдство или стопанство. Те не държат нито крави, нито овце, коне, кози, нито дори някакви птици. Не могат да търпят кокошки, защото нощем „петлите безпокоят и будят със своето кукуригане уморените биволи“, обясняваше ми един старец. Тодите, както вече е казано, нямат кучета, макар че в къщата на бадагите може да намерите това полезно, даже необходимо в такива горски места животно. Тодите и сега, както и преди идването на англичаните, не се занимават с никаква работа: не сеят, не жънат и при все това обаче видимо разполагат достатъчно с всичко, макар да не се занимават с парични дела, тъй като нищо не разбират от пари, с изключение на няколко старци. Жените тоди твърде красиво и оригинално обшиват края на своите бели чаршафи, техните единствени облекла. Но мъжете открито презират всякаква физическа работа. Цялата им любов, мисли и религиозни чувства са съсредоточени към великолепните биволи. Но доенето на биволиците и шетнята около тях принадлежи изключително на мъжете. Няколко дни след моето пристигане ние, съпроводени само от децата, се отправихме да посетим муртите, на пет мили от града. Както ни казаха, в това поселище сега живеели няколко семейства тоди и старецът терали с цяла свита „свещенодействащи“. Аз вече имах случай да срещна няколко тоди, но не бях видяла още отблизо нито жените им, нито обредите с биволите. Ние отивахме с намерението да погледаме, ако бъде позволено, церемонията на вкарването на биволите в клетка, за която толкова много ми бяха разказвали и която много ми се искаше да видя. Беше вече около пет часа вечерта и слънцето клонеше към залез, когато се спряхме на края на гората, излязохме от каретите и тръгнахме пешком по голямата поляна. Тодите бяха заети с биволите и не ни обърнаха внимание, дори когато се приближихме доста близко, но биволите зареваха. Един от тях, очевидно водачът на стадото, със сребърни звънчета на огромните си завити рога, се отдели от него и дойде до самия край на пътя. Обърна към нашата група високо вдигнатата си глава, устреми в нас своите блестящи огнени очи и високо замуча, като че питаше: кои сте вие?... Казват, че биволите са лениви и глупави и че очите им нищо не изразяват. Аз напълно споделях това мнение, докато не се запознах с тодските биволи и особено с това животно, което като че ли говореше с нас на своя език. Очите му горяха като два въглена и в неговия обезпокоен поглед се усещаше чувството на удивление и недоверие... – Не се приближавайте до него – извикаха ми моите спътници. – Това е техният водач и най-свещеният от цялото стадо! ... Той е много опасен. Но аз и не мислех да се приближавам, а напротив, бях започнала да отстъпвам твърде бързо, когато един висок и строен юноша, като Хермес между биковете на Юпитер, със скок застана между нас и бивола. Скръстил ръце и наведен пред „свещената“ муцуна, той бързо се наклони над ухото на животното и почна тихо да му шепне неразбираеми думи. Тогава се случи нещо твърде странно, толкова странно, че ако този факт не ми беше потвърден от другите, бих го счела за халюцинация, вследствие на многото чути през тези дни истории и анекдоти за тези свещени животни. При първите думи на младия терали биволът обърна глава към него и сякаш слушаше и разбираше. Погледна към нас, като че искаше по-внимателно да ни разгледа, почна да кима с глава и да издава къси, сякаш разумни звуци, като че отговаряше на почтителните забележки на терали. След това той хвърли към нашата компания последен равнодушен поглед, обърна се гърбом към пътя и тихо тръгна към стадото си. Тази сцена беше твърде комична и тъй много напомняше разговора на руския мужик с мечката „Михаило Иванович“ на синджира, че аз едва не се разсмях. Но когато погледнах сериозните и малко смутени лица на моите спътници, неволно се удържах. – Убедихте ли се, че ви казвах истината! ... – полутържествено, полубоязливо ми прошепна на ухото момиче на петнадесет години. – Биволите и тералите се разбират един друг. Те разговарят помежду си като хора. За мое учудване майката не прекъсна момичето и не му направи никаква забележка. На моя въпросителен поглед тя отговори също с малко смущение. Тодите във всяко отношение са странно племе. Те се раждат и живеят сред биволите. Дресират ги с години и действително може да се помисли, че човек и животно разговарят помежду си... Като познаха мисис Т. и нейното семейство, жените от рода излязоха на пътя и ни наобиколиха. Те бяха пет: едната със съвършено голо детенце въпреки хладния дъждовен вятър, три млади, твърде красиви, и една баба, още твърде миловидна, но затова пък много мръсна. Тя дойде право при мен и ме попита вероятно по канарезки коя съм аз. Този въпрос, разбира се, не разбрах и вместо мен отговори едно от момичетата. Но когато ми бяха преведени въпросът, както и отговорът, последният ми се стори много оригинален, макар и не твърде правдоподобен. |
