|
Самото здание винаги е обиколено с доста висока каменна ограда, чийто двор, или туаел, също се смята за свещен. Постройките, групирани около тирири, напомнят отдалеч по форма киргизките селца. Те всички са каменни и измазани с най-здрав цимент. Зданията са обикновено от 4 до 5 метра дължина и около 3 метра ширина. А на височина, от земята до върха на пирамидалния си покрив, тези къщи са не повече от 3 м. Денем тодите не живеят в тези здания, те само нощуват в тях. Каквото и да е времето, в самия разгар на мусоните или в проливен дъжд, човек ще ги види или насядали на групи, или разхождащи се двама по двама. Веднага след залязването на слънцето те влизат в мъничките отверстия на своите миниатюрни пирамиди. Една след друга огромните фигури на тодите започват да изчезват в тях. Като затворят отвътре вратата с доста дебел дървен капак, който се движи майсторски с помощта на лост и се затваря посредством здрава ключалка и две дупки в стената, тодите не се показват до сутринта. Не можете нито да ги видите, нито да ги подмамите навън след залез слънце. Тодите са разделени на седем клана или родове, като всеки клан наброява сто мъже и две дузини жени. По тяхно собствено уверение тази численост не се мени, а и не може да се измени и съществува още от първите дни на заселването им на планината. Статистиката потвърждава това за последните петдесет години. Според мнението на англичаните странният факт на неизменно равния брой на новородените, починалите, ограничаващ числото на тодите на седемстотин в продължение на много векове, трябва да се припише на полиандрията: една жена се пада на всичките братя в семейството, макар и да са дузина. Значителното малцинство на женския пол в ежегодните раждания отначало се е приписвало на твърде разпространеното между индийските племена детеубийство. Но това никога не е било доказано за тодите. Въпреки взетите мерки и непрестанното шпиониране, въпреки обещаната от англичаните награда за донос, с който, кой знае защо, горят от желание да изобличат тодите в някакво противозаконна дело, до ден-днешен не е отбелязан нито един такъв случай. Тодите само презрително се усмихват на изказваните подозрения. – Защо ни е да убиваме малките майки? – казват те. – Ако ни трябваха, щяхме да ги имаме. Ние знаем колко мъже и жени са ни необходими и нищо излишно не бихме имали. Този странен аргумент кара географа Торн в книгата си за Нилгири да пише с озлобление: „Тези диваци са идиоти ... Те просто ни се присмиват! ...“ – като сам не забелязва, че приписва на идиоти способността изкусно да мистифицират висшата интелектуална раса на англичаните. Но хората, които отдавна познават загадъчните туземци и са изучавали с години бита им, мислят, че тодите сериозно и дълбоко вярват в изтъкнатия факт. Те отиват още по-нататък и открито правят предположение, че тодите, както и много други племена, живеещи в лоното на природата, владеят много тайни и затова познават практическата физиология по-добре от нашите учени доктори. В езика на тодите думите „жена“, „момиченце“ или „мома“ не съществуват. Понятието за женски пол у тях неразривно е свързано с майчинството. Говорят ли за бабичка или за едногодишно момиченце, тодите винаги я наричат „майка“, употребявайки за ясност такива прилагателни като „стара“, „млада“ или „малка“. – Нашите биволи – забелязват понякога те – са определили веднъж завинаги числото на хората ни: от тях зависи и числото на майките. Тодите никога не се задържат за дълго време в една мурта, а преминават от една в друга, когато биволите опасат пасбищата. Благодарение на почвата и на изобилната растителност на планината тези пасбища нямат подобни на себе си в Индия. Затова навярно и техните биволи надминават по големина и сила не само тези в страната, но и по целия свят. Но и тук пак има нещо загадъчно. У бадагите и у плантаторите се отглеждат биволи, които се хранят също по пасбищата на Нилгири. Пита се: защо тези животни са много по-дребни на ръст и по-слаби от „свещените стада“ на тодите? Техните животни са буквално с гигантска големина, като че ли са последните останки на допотопни-те си прародители. На всеки е известно, че въпреки всички подобрения на породата старанията на плантаторите не се увенчаха с успех: техните биволи никога не могат да се сравнят с тези на тодите, които при това упорито отказват да им заемат своя добитък за кръстосване на породите. Впрочем благодарение на климата и липсата на мухи и вредни паразити различните породи биволи и бикове, а също и овцете, стават великолепни сред тези планини и са изключение в Индия. Всеки от седемте клона на племето се разделя на няколко големи семейства. Всяко семейство според числото на членовете си има своя къща, даже две или три къщи в муртите на няколко пасбища. По такъв начин семейството има готов подслон, на което и от пасбищата да се премести. Понякога то си има няколко такива нему принадлежащи поселища с неизбежния тирири, храм-обор. До идването на англичаните и преди те да са се разпръснали като паразити по целия район на Нилгири, тодите, местейки се от една мурта в друга, оставяли тирири както и другите здания празни. Но като забелязали любопитството и нескромността на новите пришълци, които още от първите дни на своето насилствено нахлуване се стараели да се вмъкнат в техните свещени здания, тодите станали по-предпазливи. Те вече нямат това доверие към хората, което са имали по-рано, и отивайки си, остават в тирири свещенодействащия терали1 (който стана известен под името полола2) с неговия асистент капилола и две биволици. 1 Безбрачен аскет, отшелник. 2 Полола – пазител; а капилол – буквално „по-малък пазител“. „Цели сто двадесет и седем поколения живяхме спокойно на нашите планини – оплакват се тодите на властите – и нито един човек освен нашите терали не се е осмелявал да престъпи трижди свещения праг на тирири. Биволите се сърдят... Забранете на белите братя да приближават туаеля (свещената ограда), инак беда ще се случи, страшна беда!“ |
