|
Събудиш се със страх и гледаш, а той е вече тук сред нашите – стои и разглежда всеки. Ще си вдигне пръста и ще го насочи ту към един, ту към друг, в Мада, в Курира, в Джоги... (имената на трите последни жертви) . . . Мулу-курумбът не си отваря устата, мълчи и само показва, а след туй изведнъж изчезва! След няколко дни тези, в които той е тикал пръста си, се разболяват, вдигат висока температура, коремите им се издуват и на третия или тринадесетия ден умират. Тъй ми умряха през последните няколко месеца осемнадесет момци от тридесетте ... И ето на, че останахме една шепа! ...“ И той горчиво заплака. „Но защо не се оплачете на правителството?“ – попитах аз. „Че нима сахибите ще повярват? Кой може да улови мулу-курумба?“ „Тогава дайте на тези ужасни джуджета двеста рупии и нека те обещаят да оставят поне живите на мира ...“ „Да, ще трябва тъй да се направи“ – каза той с въздишка. И като се поклони, отмина ...“ Този пример е един от многото, приведени от г-жа Морган. Той нагледно показва, че наред с туземците „суеверието“ се споделя и от мнозина англичани. – Аз живея сред тези народи повече от четиридесет години ... – често ми казваше мисис Морган. – Наблюдавала съм ги грижливо и дълго. Беше време, когато и аз не вярвах в тази сила, наричайки я абсурдна... Но веднъж убедена, аз повярвах, както става и с много други европейци ... – Но знаете ли, че над тази ваша вяра в магията ... някои се смеят? – Зная. Но мнението на другите, съдещи повърхностно, не може да промени моето мнение, ако то е основано на факти. – Мистър Бетън ми каза със смях вчера на трапезата, че преди два месеца и той имал среща с курум-бите, но въпреки техните заплахи и досега е жив. – Какво ви разказа мистър Бетън? – попита ме тя с оживление, като сне очилата и остави настрана работата си. – Бил на лов и ранил слон, който избягал в гъсталака. Животното било великолепно и ловецът не искал да го изпусне. С него имало осем души бадаги и той им наредил да го последват след ранения слон. Но животното ги отвело твърде далеч. Тъй далеч, че ако най-после не били видели мъртвото му тяло, бадагите-шикари не биха отишли по-нататък под предлог, че могат да срещнат курумби. Но това не им помогнало, защото, приближавайки до слона, те се срещнали с тях лице в лице. Курумбите обявили, че слонът е техен н че току-що го убили, показвайки за доказателство дузина от своите стрели, набучени в тялото му... Но Бетън намерил между тях и раната от своя куршум. Излизало тъй, че курумбите само доубили зле раненото животно. Но джуджетата настояли за своето право. Тогава Бетън, без да гледа на техните проклятия, ги пропъдил и като отрязал краката и зъбите на слона, си отишъл вкъщи. „Ето, аз и досега съм здрав и невредим – смееше се той. – А то индусите чиновници в моя департамент ме бяха вече съвсем погребали, като чули за срещата ми с курумбите! ...“ Мисис Морган търпеливо изслуша разказа ми и само ме попита: – Той нищо повече ли не ви каза? – Не. Обядът свърши и разговорът стана общ. – Тогава аз ще ви доразкажа онова, което той е пропуснал. Ще повикам и свидетел, единственият освен Бетън, който преживя неприятната среща. Каза ли ви господинът, че при първия му опит да завладее зъбите на слона, курумбите извикали: „Този, който се докосне до нашия слон, ще ни види преди смъртта си!“ Обикновено това е формулата на тяхната заплаха със смърт. Ако неговите бадаги бяха от местните хора, те no-скоро биха му позволили да ги убие на място, отколкото да пренебрегнат тази заплаха. Но ловецът ги беше довел със себе си от Майсур. Бетън ранил слона, но както сам си признава, е твърде гнуслив, за да реже на късове мъртъв звяр. Той е чистопробен аматьор и лондонски кокни – прибави тя с презрение. – Неговите майсурски шикари отрязали крака и изрязали зъбите, след което ги понесли, окачени на прътове, към къщи. Те били осем души. Сега искате ли да знаете колко от тях останаха живи? И тя плесна с ръце, за да извика слугата, когото тозчас прати, за Пурна. Пурна бе старец шикари, който се появи в твърде странно състояние. Малките му черни очи бягаха страхливо от госпожата към мен. Както се оказа, той не разбираше защо го бяха повикали в приемната на сахибите. – Кажи ми, Пурна – започна решително генерал-шата, – колко души шикари ходихте преди два месеца със сахиб Бетън на лов за слон? – Осем души, мем-сахиб. Момченцето Джоти бе деветият – изхриптя старецът между няколко покашляния. – Колко останахте сега? – Само аз, мем-сахиб – въздъхна шикари. – Как? – извиках аз с непресторен ужас. – Нима всичките останали, даже и момчето, умряха? – Мурче (умряха), всички умряха! – простена старият ловец. – Разкажи на мем-сахиб как и защо умряха те – заповяда генералшата. – Мулу-курумбите ги убиха. Един подир друг коремите им се подуваха и всички измряха, последният – преди пет недели ... – Ами как се спаси Пурна? – Веднага го пратих при тодите на лечение – обясни мисис Морган. – Другите те не приеха ... Тези, които употребяват алкохол, не ги лекуват и винаги ги връщат обратно. Затова умряха и моите работници ... един след друг, двадесет души – добави тя с въздишка. – А този старец оздравя, при това той не се е докосвал до слона, а както разказва, само носил пушката. Бетън заплашвал шикарите, че ако не отнесат вкъщи трофеите на слона, той ще ги накара да пренощуват с курумбите в гората. Уплашени от тази перспектива, те бързо отрязали крака на слона, изрязали зъбите и след това ги отнесли вкъщи. Пурна, който дълго време е служил на моя син в Майсур, веднага дойде при мен и аз го пратих при тодите заедно с другарите му. Но те не приеха никого освен Пурна, който не докосва пиене. А пък другите почнаха от този ден да линеят. Току пред нашите очи се превърнаха в някакви привидения, зелени, сухи, с огромни кореми. Не мина месец, и всичките по показание на военния лекар един след друг умряха от треска. – Но нали бедното момченце не може да е било пияница? – попитах аз. – Защо поне него не спасиха вашите тоди? – Тука сега и петгодишните деца пият – отговори тя с израз на отвращение на лицето. – До нашето идване в тези планини в Нилгири никога не е миришело на спиртни питиета. Това е едно от благодеянията на цивилизацията, внесени от нас. А пък сега ... – Какво сега? ~ Сега ракията погубва толкова хора, колкото и курумбите. Тя е най-добрият техен съюзник... Иначе курумбите, в такова близко съседство с тодите, биха били безвредни. |
