|
ГЛАВА ТРЕТА • КЪДЕТО ЛИЧНО СЕ ЗАПОЗНАВАМ С ДОБРИТЕ МАГЬОСНИЦИ ТОДИТЕ. • ЧЕРНАТА МАГИЯ НА МУЛУ-КУРУМБИТЕ. • СМЪРТТА НА МИСТЪР БЕТЪН. • ТАЙНСТВЕНИЯТ ХРАМ ТУАЕЛЯ. • ТЕРАЛИТЕ И СВЕЩЕНИТЕ БИВОЛИ СЕ РАЗБИРАТ ОТЛИЧНО. • ВЕЧЕРНИТЕ РИТУАЛИ НА МАЛКОТО ПЛЕМЕ. Сцената се разиграва в Мадрас през първата половина на юли 1883 г. Духа западен вятър, който започва в седем часа сутринта, т.е. наскоро след изгрева на слънцето, и затихва едва към пет следобед. Той духа вече шест седмици, а ще спре едва към края на август. Термометърът показва 128° на сянка. Тъй като в Европа малко хора знаят какво нещо е западният вятър в Южна Индия, аз ще се постарая да дам за този неумолим враг на белия човек поне една слаба представа. От страната, от която духа този равен, постоянен, кадифено мек ветрец, всички врати и прозорци са закрити с гъсти тати или рогозки от миризливата трева куза. Всички отверстия са затъпкани с вата, която, кой знае защо, се смята за най-добра защита от западния вятър. Но това ни най-малко не му пречи да прониква навсякъде, даже през такива материали, които за водата биха били достатъчно непроницаеми. Този вятър като че ли пронизва самите стени и от неговото равно, тихо духане произлиза едно забележително явление. По пътя на западния вятър книгите, вестниците, ръкописите и всякаква хартия се мърдат от само себе си, като живи. Лист след лист се повдигат като от невидима ръка. Под напора на това горещо, нетърпимо знойно духане всяко листче се завива все повече и повече, докато се свие в една тясна тръбица, която се потъркулва и потреперва при всяко ново по-духване. Върху мебелите и предметите се настила тънък, отначало едва забележим, но впоследствие твърде дебел слой прах. Ако той успее да покрие плата, тогава вече с никаква четка не може да се изчисти оттам. И ако той не се чисти от мебелите всеки час, надвечер ще се събере прах цял сантиметър. В такова време има само едно спасение – панка: човек да си отвори широко устата, да се обърне с лице на изток и да седи или лежи неподвижно, като вдишва в себе си прохладата, изкуствено произвеждана от веенето на едно гигантско ветрило. Само след залез-слънце може да се диша чист, макар и силно сгорещен въздух. През март, следвайки местното правителство, европейското общество в Мадрас се премества в Сините планини, където пребивава до ноември. И аз се реших да емигрирам за кратко време, но не през пролетта, а през средата на юли, когато западният вятър вече беше успял да ме изсуши до мозъка на костите. Получих покана от мои добри приятели, семейството на генерал Морган, да им отида на гости. И ето че на седемнадесети юли, вече полузадушена от горещина, набързо се приготвих и в шест часа вечерта седнах във вагона. На другата сутрин бях вече в Метополам, в полите на Нилгири. Тук очи в очи се сблъсках с англо-индийската експлоатация, която ние наричаме цивилизация. В същото време се запознах и с мистър Съливан, член на съвета и син на покойния куимбатурски колектор. Експлоатацията се появи под формата на един жалък сандък върху две колела, с платнена стряха над него. За него аз предплатих още в Мадрас, защото ми рекламираха „закрита, най-удобна пружинена карета“. А мистър Съливан ми се представи като ангел-пазител на планината, без съмнение с голямо влияние сред издигащите се пред нас височини, но безпомощен като мен самата пред експлоатацията на частните британски спекуланти в подножието на Нилгири. Той можеше само да ме утешава. След като ми се представи и разказа, че се връща в своята плантация, той ми показа пример на смирение, като седеше, без да протестира, в една мръсна кола. В Индия някои представители от висшето колониално общество, толкова горди пред брамините, се смиряват и често пъти треперят пред по-незначителни субекти от своя народ. Това забелязвах неведнъж. Може би те се страхуват от техните разкрития, а най-вероятно от отровния им език и всесилната клевета. Тъй изтълкувах поведението на члена на съвета, когато той не обели нито една дума на мръсния заместник на „агента за превозване на пътници и товари в Нилгири“, когато нахално обяви, че в планината вали дъжд и няма да рискува новата боя и лакировка на закритите карети. Нямаше какво да се прави и след като седнахме някак в колата, ние почнахме да изкачваме планината. Сандъкът се влачеше от два печални скелета на пощенски коне. Не изминахме и половин миля, когато един от тях слабо подскочи на задните си кости и падна, като обърна колата, а заедно с нея и мен. Всичко това стана на 8 см от една пропаст, за щастие не твърде дълбока, в която аз впрочем не паднах. Всичко се свърши с едно неприятно учудване и скъсана рокля. Един англичанин, чиято кола пък беше заседнала в червената глина, любезно се притече на помощ и изля всичкия си гняв върху коларя, комуто не принадлежеше нито талигата, нито конят, издъхнал на място. Но коларят беше индус и беше излишно да му се извиняват. Трябваше да се чака друга кола и други два коня от станцията. Но аз не съжалявах за изгубеното време. След като се запознах с члена на съвета, причина за което стана това общо притеснение на двама ни от страна на агента, аз се заприказвах с другия англичанин. През този час, прекаран в очакване на помощ от станцията, узнах много нови подробности за откриването на Нилгири, за бащата на мистър Съливан и за тодите. Впоследствие в Ути често се виждах с двамата „сановници“. След един час заваля дъжд и моята талига се превърна във вана с душ. И отгоре на всичко с постепенното ни изкачване в планината студът се усилваше. След пристигането ни в Хотагири, откъдето ни оставаше още един час път, вече треперех от студ под шубата си. На Сините планини се качвах точно през сезона на дъждовете. Кална червена вода на цели потоци течеше срещу нас, а панорамата и от двете ни страни беше закрита от мъглата. Но изгледът бе очарователен даже в такава печална обстановка. А след задушната мадраска атмосфера хладният и влажен въздух беше истинско наслаждение. Той беше пропит с миризмата на теменужки и иглолистна гора. Тази гора, питах се аз, която покрива склоновете на планината като с изумрудена пелена, на колко ли тайни е била свидетел през вековете? Какво само не са виждали старите дървеса в Сините планини! Вероятно планината дълго и ревниво е скривала в себе си сцени, напомнящи тези от Макбет! Отдавна вече легендите не са на мода: наричат ги басни и това е твърде естествено. „Легендата е цвете, което цъфти само в почвата на вярата.“ А отдавна вече вярата взе да изчезва от сърцето на цивилизования запад, затова и нейните цветове изсъхват под убийственото дихание на съвременния материализъм и всеобщото безверие. |
