|
Изчезна синият пояс на Нилгири. Сега мъглата се появява твърде рядко – само по време на мусоните. Затова пък самите планини отдалеч станаха още посини, с още по-ярък, лазурен цвят ... Първите доклади на колектора са пълни с хвалби и удивления от природното богатство и изобилие на тази чудна страна. „Откъдето и да минехме, почвата се оказваше навсякъде превъзходна. Узнахме от бадагите, че тя дава по две жътви в годината пшеница, ечемик, опиум, горчица, чесън и други растения. Без да се гледа на мразовитостта на януарските нощи, ние намерихме разцъфтял мак. Както изглежда, студът в този климат не оказва никакво влияние на растенията... Във всичките долини и теснини намирахме превъзходна вода. На всяка четвърт миля непременно срещахме планински ручей, който често пъти с опасност за живота трябваше да прегазим. В много от изворите блика вода със силно съдържание на желязо и температурата на някои от тях надминава с много градуси температурата на въздуха ... Кокошките и домашните птици, намерени у заседналите бадаги, са двойно по-големи от най-едрите породи на същите птици в Англия; а нашите ловци са на мнение, че нилгирийският дивеч, особено фазаните, юрдечките и зайците (които са със съвършено червен цвят), също е много по-едър от този в Европа. Вълци и чакали срещахме на цели глутници ... Появяваха се също и тигри, които очевидно още не познават пушките. Видяхме и няколко двойки слонове. Те гледаха към нашата експедиция твърде равнодушно, извърнаха се бавно и потънаха в гората, без да разберат за опасността от срещата си с нас... Южната страна на планините, покрита на 1700 м височина с тропически, напълно девствени гори, изобилства със слонове, които имат особен, почти червен цвят. Те са по-големи от цейлонските си братя. Има много и твърде красиви змии. В местностите, по-високи от 1000 м, те са съвсем безвредни (както това е доказано сега). В неизброимо количество и на всички височини има също и маймуни.“ Нека отбележа, че оттогава англичаните безжалостно ги изтребват.1 Горките ни „прародители“! И какви ли маймуни няма в Нилгири: от големите черни, с жълти меки капюшони „лангури“ – Presbytis jubatus – до „лъва-маймуна“ – Junus eilenus. Лангурите живеят по върховете на най-високите скали, в дълбоките пукнатини на отделни семейства като същински „пещерни първобитни хора“. Красивата им козина предизвиква жестокото избиване на това кротко и много умно животно от европейците. „Лъвовете-маймуни“ са по-щастливи. Те са избегнали тази горчива участ, защото са избрали за жилища такива дълбоки пещери, където още не е стъпвал човешки крак. Срещат се само по краищата на горите в южната страна на Сините планини, където понякога излизат, за да се погреят на слънце. Щом съгледат човек, те веднага се спасяват в непроходимите гъсталаци на малабарските гори. Главата на тази маймуна е съвършено лъвска, с бяло-жълта грива и с топка от също такива косми на края на опашката, откъдето идва и името Ј. 1 Туземният шикари, ако не е мохамеданин, за нищо на света няма да убие маймуна. За него тя е свещена навсякъде в Индия. В това описание на флората и фауната на хълмовете аз, разбира се, не се придържам само към изследванията на Съливан по време на първото му пътешествие. В това време той е знаел твърде малко и е описвал само това, което е срещал по своя път. Поради това допълвам неговите доклади с по-късните открития. Най-накрая експедицията попаднала на следите на истинските обитатели и владетели на Нилгирийските планини, т.е. на тодите и курумбите. За да не се връщаме пак към този предмет, още сега ще отбележим, че според по-късни сведения в древността бадагите понякoгa се появявали по тайнствени пътища в куимбатурските полета, където живеят техни сродници, други бадаги. Но въпреки това и курумбите оставали съвършено неизвестни за индусите в полето. Даже и сега, когато отдавна вече е установен всекидневен транспорт между Утакаманд и Мадрас, бадагите и техните съседи никога не слизат от своите планини. Изследователите дълго време са се чудели на какво да припишат мълчанието на бадагите относно съществуването на двете заедно живеещи раси. Сега вече те са решили, и както ни се струва съвършено справедливо, че тайната може да се обясни само със суеверието, причините за което впрочем все още остават необясними за европееца, а за всеки туземец са напълно ясни. А бадагите разказват за тодите, че за тях те били богове, неземни същества, които боготворят. Да се произнася името на техните семейни, веднъж завинаги избрани божества1, у индусите се смята за най-голямо оскърбление, за кощунство, на което не ще се реши никой местен жител, дори заплашен със смърт. Те мразят курумбите, от които се боят толкова, колкото обожават тодите. По тяхно мнение само едно, макар и тихо произнесено име „курумб“ навлича нещастие на този, който го изрече. 1 Всяко индийско семейство, макар и принадлежащо към една и съща секта и каста с останалите, си избира свое особено, именно семейно божество от 33-те милиона в народния пантеон. За това божество, макар и на всички известно, членовете на семейството никога не споменават, защото смятат, че всяка произнесена за него дума пред чужди хора може да наруши канала за комуникация със свръхестествената сила, а оттам и нейното покровителство. |
