Относно тази чудесна местност мистър Съливан пише в своя рапорт следното: „Нилгирийските планини се простират между 76° и 77° източна дължина и 11° и 12° северна ширина. Откъм север те са непристъпни, защото завършват с отвесни скали. На юг, на четиридесет мили от океана, те са покрити с неизследвани до днешно време поради непроходимостта си лесове; откъм запад и изток са затворени от Хундските островърхи скали и хълмове. Следователно не е чудно, че в продължение на много векове те са оставали напълно неизвестни за останалия свят, а в Индия (страната на суеверията) те са били запазени от нашественици благодарение на своята необикновена своеобразност.“ „Взети заедно, тези две вериги, т.е. Нилгирийската и Хундската, обхващат едно пространство от 268 494 квадратни мили, цялото покрито с вулканични скали, долини, теснини и канари.“ Поради всичко това още на височина 300 м експедицията на мистър Съливан била принудена да остави слоновете и почти целия багаж, тъй като при по-нататъшното изкачване трябвало да се преминава през скалите с помощта на въжета. В първия ден починали трима души, през втория – седем души арестанти. Киндерсли и Уиш, които придружавали Съливан, не могли да му окажат и най-малка помощ. Пътят, по който тъй лесно ги водили на връщане бадагите, изчезнал завинаги, като че следите му били изличени от някакво вълшебство: не са го намерили и до днес, макар че дълго и внимателно са го търсили. На многобройните запитвания бадагите се престрували като че нищо не разбират. Очевидно местните жители нямат намерение да издават на англичаните всичките си тайни. След като било преодоляно главното препятствие, т.е. отвесните канари и скали, които заобикалят Нилгирийските планини като здрава китайска стена, и след като загинали 15 души затворници и двама сипаи, макар че на експедицията предстояли още големи затруднения, тя скоро получила своята награда. Издигайки се крачка по крачка, ту като издълбавали стъпки в скалите за краката, ту със спускане отново на десетки метри в дълбоки бездни, на шестия ден от пътуването си англичаните достигнали най-после до доста равно място. Тук, в лицето на колектора, Великобритания обявила Сините планини за кралска територия. Като издигнали английското знаме на висока скала, игриво отбелязва мистър Съливан, „нилгирийските богове станаха подвластни на негово британско величество“. От тази минута експедицията започнала да среща следи от човешки живот. Това била страна на вълшебна, величествена красота, но след няколко часа тази картина изведнъж чудодейно изчезнала: „Ние отново се намерихме в мъгла. Незабелязано за нас облакът ни заобиколи от всички страни, макар отдавна, както мислеха Киндерсли и Уиш, да бяхме преминали чертата на „вечната мъгла“.“ В онези години Мадраското метеорологично отделение на обсерваторията още не беше успяло да разгадае характера на това странно явление и да го обясни както сега с истинските му причини.1 Затова мистър Съливан, учудвайки се, само отбелязал феномена, като го описал така, както е станал тогава. „В продължение на цял час – пише той – ние осезателно чувствахме обкръжаващата ни топла, мека като пух мъгла, което доказваха и нашите изцяло мокри дрехи. На разстояние от половин крачка хората не се виждаха един друг – толкова беше гъст облакът. А хората, както и детайлите от обкръжаващата ни панорама, започнаха бързо да скачат пред нас, като ту се появяваха, ту отново изчезваха в тази мокра и като че ли осветена с бенгалски огън атмосфера ...“ 1 По време на мусонните дъждове, особено на югозападния мусон, атмосферата постоянно, повече или по-малко, е пълна с гъсти изпарения. Мъглата, която се образува отначало по върховете, с постепенното намаляване на дневната горещина и настъпването на вечерната влага и с по-ниското спускане на парите се разстила по всички скали на подножието. Към това трябва да се прибавят и постоянните блатни изпарения от горите, където гъстотата на дърветата запазва цяла година почвата влажна и където блатата и езерата никога не изсъхват, както това бива в долините. Затова Нилгирийските планини, заобиколени отвсякъде с издадени напред и надвиснали скали, задържат през по-голямата част от годината парите, които после се превръщат в мъгла. Зад нейния предел атмосферата в планините винаги е съвършено чиста и прозрачна: мъглите се виждат само отдолу, а на големи височини те не се виждат. Но при все това мадраските учени не могат и досега да разрешат загадката за чудно ясния небесен цвят както на мъглите, така и на самите планини. На някои места поради трудното, бавно изкачване „парата ставаше дотолкова непоносимо гореща“, че някои от европейците „едва не се задушиха“. За съжаление нито натуралистите, нито физиците на високопочтената Компания, които съпровождали мистър Съливан, не успели да изследват това явление. Малко повече от една година след това било вече късно: щом като по-голямата част от канарите, които тогава заобикаляли хълмовете, започнали една след друга да изчезват, изкъртвани за прокарване на пътя в Нилгири, изчезнало безследно и самото явление.1 1 А досега има само един широк път – Силурският от Метополам. Всички други са опасни и по тях могат да минават само пешеходци и индуси с техните малки понита. |