Бедните великодушни тоди! Кой знае колко често след това техните старци са се разкайвали, че не оставили на мулу-курумбите тези хора, от чийто доклад зависела цялата по-нататъшна участ на Нилгири! Но нали „тъй отдавна решили биволите... а те знаят!“. Тихо и бавно носени от бадагите на носилки, като се чудели и радвали на своето щастливо избавление, англичаните имали сега случай по-добре да разгледат пътя и местностите, които ги обкръжавали. Двамата мъже били поразени от голямото разнообразние на растителност, която обединява в себе си почти всички видове на тропиците, а заедно с това и на северните климатични пояси. Пред очите им често попадали гигантски стари борове, чиито дънери се губели сред алое и кактуси. Теменужки цъфтели в подножието на палмите, а белокората бреза и трептящата трепетлика се отразявали в тъмните води на езерото заедно с царското цвете на Египет и Индия – гордия лотос. По пътя си срещали плодни дървета от всички страни, всякакви видове ягоди, от бананите до ябълките и от ананасите до маслините и къпините. Страна на изобилието, благословена обител! Сините планини като че били избрани от природата за нейното всемирно изложение! През цялото време на спускането около пътниците шуртели стотици ручеи, от пукнатините на скалите бликала чиста изворна вода, дигала се пара от минерални извори, а навсякъде повявала прохлада, която английските служители отдавна били забравили в знойна Индия. През първата нощ на пътуването с двамата се случило твърде смешно приключение. Бадагите, след късо съвещание, изведнъж ги грабнали насила, съблекли ги голи, без да обръщат внимание на отчаяната им съпротива, потопили ги в топлата минерална вода на един от изворите и им измили раните и драскотините. След това, като ги държали един до друг върху скръстени ръце над топлите водни пари, те почнали да пеят някакви заклинания, които били съпроводени с такива ужасни мимики и диви възгласи, пише Киндерсли, че „ние за минута помислихме съвсем сериозно, че се канят да ни принесат в жертва на един от горските богове“. Но англичаните и този път се излъгали, макар чак на сутринта да се убедили в несправедливостта на своето подозрение. Като натрили краката им с някакво тесто от мека глина и сочни треви, бадагите хубаво ги завили и „буквално приспали сред топлите пари на извора“. Когато на другата сутрин се събудили, пленниците почувствали чудно облекчение по цялото си тяло и особена сила в мускулите. Всякаква следа от болки в краката и ставите изчезнала като по вълшебство. Те се почувствали съвършено здрави. „И ни стана доста съвестно заради нашите напразни подозрения към диваците“ – разказва Уиш в писмо до свой приятел. Към пладне те се спуснали тъй ниско, че им станало доста топло. Забелязали, че са преминали вече пояса на мъглите и се намират от страната на Куимбатур. Уиш пише, че двамата ловци не могли да се начудят на едно нещо: при изкачването по планината постоянно срещали следи от присъствието на диви зверове. Налагало се да си отварят очите на четири и да вземат най-строги предпазни мерки, за да не попаднат в леговището на тигъра, да не се натъкнат на слон... „А сега, на връщане, гората като че бе опустяла, самите птици като че ли чуруликаха отдалеч, без да подхвъркват наблизо... Не ни пресече пътя даже червеният заек.“ Бадагите ги водели надолу по извита, тясна, едва забележима пътека без никакви препятствия. Точно след залез-слънце групата излязла от гората и много скоро пътешествениците забелязали по пътя куимбатури от селата в подножието на планината. Но не успели да ги срещнат с водачите си. Щом още отдалеч съгледали тълпата завръщащи се от работа кули, бадагите мигновено изчезнали, скачайки от една скала на друга като стадо изплашени маймуни. Тъй спасените като по чудо англичани отново останали сами. Но сега те се намирали в края на гората и опасностите били зад гърба им. Повикали куимбатурите при себе си и научили от тях, че се намират в Уинди, близо до Малабар, т.е. в посока, диаметрално противоположна на Куимбатур. Оказало се, че цяла планинска верига ги деляла вече от водопада Колакамбе и от селото, откъдето тръгнали. Малабарците ги извели на пътя и вечерта те били вече под гостоприемния покрив на мунсифа (кмета) на едно малко селце. На сутринта взели коне и вечерта благополучно пристигнали в познатото им село, от което експедицията поела към омагьосаните планини точно двадесет дни преди това. Слухът за благополучното завръщане на богохулните сахиби от жилището на боговете се разнесъл из селото и неговите околности с бързината на мълния. „Девите не наказали дръзките ... те даже не бутнали ферингите, които тъй смело се втурнали в техните владения, скрити от векове за останалия свят. Какво значи това? Нима те са избраниците на Садда?“ Ето какво се шепнело, съобщавало и предавало от едно село към друго, докато станало събитието на деня. Брамините пазили зловещо мълчание. „Такава е този път – говорили старците – волята на благословените деви, но какво ще каже бъдещето? Това е известно само на боговете.“ Вълнението се разпространило далече зад границите на околията. Цели тълпи суеверни дравиди идвали да се проснат пред англичаните и да им отдадат предписаните почести за „избраниците на боговете“ ... Земемерите тържествували. Британският престиж пуснал дълбоки корени и за дълго се утвърдил в подножието на Сините планини ... |