|
Ето с такива трима смели шикари в края на лятната ваканция през 1818 г. англичани чиновници – земемери на служба в Ост-Индийската компания, като тръгнали на лов из Куимбатур, се загубили и дошли до самите ловджийски предели от онова време. Това била Гузлехутската теснина, близо до знаменития сега водопад Колакамбе1. Над тях далеко и високо над облаците като отделни петна през сивата тънка мъгла се виждали скалистите игли на Нилгири и Мукартабет. Това вече била terra incognita, непознатата земя на омагьосания свят. 1 Този водопад има 680 фута (207 метра) височина. Сега близо до него минава пътят за Утакаманд. Като искали да изпитат щастието си, земемерите заповядали на шикарите да ги водят по-нататък. Но смелите шикари, „както и трябвало да се очаква“, решително отказали. От отчета на двамата англичани ние узнаваме, че тези опитни, стари и храбри ловци, изтребители на слонове и тигри, при първата дума да се отиде зад водопада хукнали да бягат. Уловени и доведени обратно, и тримата се повалили на земята пред ревящия поток и по наивното признание на един от земемерите, Киндерсли, „обединените усилия на нашите два дебели камшика не можаха да ги вдигнат на крака ...“, преди те да свършат своите гръмки заклинания към девите на тези планини. Отправяйки молитви към боговете, шикарите се надявали да не наказват и погубват тях, невинните, за такова престъпление. Те треперели като листа, търкаляли се по мократа земя на брега като в припадък на епилепсия... „Никой никога не е престъпвал пределите на водопада Колакамбе – говорили те – и който стъпи в тези затънтени места, никога няма да се върне жив!“ Така през този ден англичаните не успели даже и да престъпят предела на водопада. Щат не щат, трябвало да се върнат в селото, от което излезли сутринта. Без водачи и шикари англичаните се бояли да не се заблудят, затова отстъпили. Но се заклели следващия път да накарат шикарите да идат по-нататък. Като се върнали, за да пренощуват, те свикали цялото село и съвета на старейшините. Това, което чули, още повече разпалило любопитството им. Из народа вървели най-невероятни слухове за омагьосаните планини. Много от дребните земиндари (земевладелци) посочвали имената на местни плантатори и чиновници европейци, като хора, които знаят истината за свещената местност и добре разбират невъзможността да се стигне до нея. „Разказваха цяла епопея за някакъв плантатор на индиго, който притежавал всички добродетели освен вярата в индуските богове. В един прекрасен ден – казваха важните брамини – мистър Д., преследвайки някакъв звяр, се загубил зад водопада и оттогава пропаднал без вест. Едва след една седмица властите узнали за невероятната му участ, и то благодарение на старата „свещена“ маймуна от съседната пагода. В свободните си от религиозни задължения часове почтената маймуна имала обичай да прави визити в съседните плантации, където набожните кули я гощавали добре. Една сутрин тя се явила с ботуш на главата. Оказало се, че той принадлежал на плантатора, който изчезнал. Без ни най-малко съмнение народът решил, че дръзкият мъж е бил разкъсан на парчета от писаките. Наистина компанията заподозряла в престъпление брамините от селото, които отдавна се съдили с пропадналия човек за едно парче земя... Но нали сахибите винаги и във всичко подозират тези свети хора, особено в Южна Индия ...“ Но на подозрението не било дадено ход. Тъй си и изчезнал бедният плантатор ... Какво още казвали? Ето какво: от тази страна на „дъждовните облаци“ планините били необитаеми. Това, разбира се, е по отношение на простосмъртните. А от другата страна на „сърдитата вода“ (на водопада), т.е. на височината на свещените върхове на Тодабет, Мукартабет и Рангасуами, живее неземно племе – племе на вълшебници и полубогове. Там е вечна пролет, няма ни дъждове, ни суша, ни горещина, ни студ. Чародеите от това племе не само не се женят, но и не умират, даже не се раждат: техните бебета падат направо от небето. Нито един смъртен още не е успял да се качи на тези върхове, както и никога няма да успее освен след смъртта си. Тогава това ще бъде възможно, защото, както е добре известно на брамините (а кой друг ще знае по-добре?), небесните жители на Сините планини от уважение към бога Брама му оставили част от своите планини за сварга (рай). Веднъж един шикари, след като се почерпил в колекторската1 кухня, тръгнал през нощта да преследва тигър. Объркал се на пияна глава и без да иска, преминал зад водопада. На сутринта и него намерили мъртъв при планината и пр., и пр. Тъй гласи устното, а това повтаря и печатното слово в „Сборник от местни легенди и предания“, превод от тамилски на английски, издание от 1807 г. 1 Колектор – събирач на природонаучни обекти (минерали, растения, животни). Подстрекавани от такива разкази, а главно от видимите препятствия и затруднения на екскурзията, нашите двама ловци решили още веднъж да докажат на туземците, че за „висшата“, властвуваща над тях раса думата невъзможно не съществува. В различните времена от историята британският престиж винаги е трябвало да утвърждава себе си, иначе можеха да го забравят ... Знаят ли нашите съвременници какво именно се съдържа в словосъчетанието „британски престиж“? Разбира се, на читателя е повече или по-малко известно, че в Индия всички, от затлъстелия европеец бакалин, евро-азиатец плантатор, забавляващ се с дебел камшик в ръка върху гърбовете на кулите, от превзетия чиновник с жълто топи на главата си, което има аршин в диаметър и прилича на дълбок преобърнат супник, до червенокосия олизан, дългокрак и вонящ от десет крачки на ракия войник англичанин, всеки бърза да заяви и установи собствения, както и националния престиж. |
