|
Двата края на този триъгълник се издигат в Мадраското президентство, от двете страни на град Куим-батур, като два възклицателни знака. Те са като два стража, поставени от природата да пазят входа в теснината. Тези два остри върха са увенчани със зъбести скали над подножие от зелени гори и с бедра, вечно обгърнати от облаци и сиви мъгли. Това са островър-хите планини, наречени в местната англо-индийска география „Тенерифит“ на Индия – Нилгири и Мукартабет. Първият, т.е. Тодабет, се издига на 2920 м, а другият – на 2800 м над морското равнище. В продължение на цели столетия тези две възвишения, с най-страшен вид отдалеч, особено гледани от Рангасуами, се славеха сред народа като планини недосегаеми за простосмъртните. Отдавна тази тяхна слава е преминала в народните легенди и суеверия, които ги обявяваха за област свещена и следователно омагьосана. Да престъпиш границата им даже без да щеш, би било светотатство, заслужаващо смърт. Там било жилището на боговете и висшите деви (диви). Там е сваргът (раят) и наракът (адът), пълен с „азури“ и „писаки“1. По такъв начин под охраната на религиозно поверие Нилгири и Тодабет в продължение на много векове са оставали непознати за останалата Индия. Толкова по-малко пък на „достопочтената“ Ост-Индийска компания би могло да дойде наум да изследва затворената от всички страни вътрешна планинска местност. Не затова, че някой от тях е вярвал в пеещите духове, а защото, наблюдавайки недосегаемите им височини, те и не подозирали, че там биха намерили такива прелестни кътчета. Още по-малко пък биха повярвали, че са обитавани освен от дивите зверове и змиите и от хора. 1 Азурите – духове певци, които услаждат ушите на боговете с песни, както гандарвите ги забавляват с музика. Писаките са духове-вампири. Всичките са деви (диви) и се разделят на много класове. Рядко се е случвало англичанин спортсмен или ловец, като дойде до подножието на някой от омагьосаните хълмове, да уговори туземния микари (ловец) да го съпроводи дори и няколко стотин крачки по-високо. Водачите индуси като че са се сговаряли с шикарите, но винаги под някакъв предлог се отказвали от това. Те уверявали сахиба, че по-нататък не може да се отиде; че там уж нямало ни гори, ни дивеч, а имало само едни бездни, скали до облаците и пещери, обитавани от най-зли караконджоли от почетната стража на девите. Затова нито един шикари не се съгласявал за никакви пари да се изкачи по-високо от една невидима граница в подножието на тези планини. Що за хора са шикарите? Съвременният представител на този занаят е останал такъв, какъвто е бил и в древните времена на цар Рама. В Индия всяка професия става наследствена, а сетне се превръща в каста. Какъвто е бил бащата, такъв ще бъде и синът. Цяла върволица от поколения като че ли замръзват в една и съща форма. Шикари обикновено е ,,облечен“ в костюм, съставен от ловджийски ножове, барутници от биволски рог и старинна кремъклия пушка, при която на десет изстрела би трябвало да хваща само един, и всичко това е окачено на едно съвършено голо тяло. Често той има вид на немощен старик и когато го срещне някой чужденец, надарен с чувствително сърце (но не англичанин), все му се иска да му предложи някакво лекарство: дотолкова коремът му е хлътнал навътре, като да е присвит от болки. Но не затова шикари сякаш едва пълзи и ходи сгърбен на два ката, а поради развитата от професията му привичка. Нека само да го повика сахибът спортсмен и да му обещае няколко рупии, и шикари мигновено ще се изправи и ще почне да се пазари за какъвто щете звяр. Като се спазари, той пак ще се прегъне на дъга, внимателно ще пропълзи настрана, като си обвие краката и тялото с миризливи треви, за да не го забележи звярът и да не усети „човешката миризма“. Там той ще остане, ако трябва, няколко нощи наред, скрит като хищен ястреб в гъстата шума. Без да издава своето присъствие, немощният наглед ловец хладнокръвно ще се приготви да следи агонията на привързаното към някое дърво злополучно козле, което ще послужи за примамка на тигъра. Сетне, ухилен до уши при зърването на хищника, той ще почне да се ослушва, без да мръдне нито с един мускул, в жалното блеене на обреченото животно и да души с наслаждение миризмата на прясна кръв, смесена с добре познатата му специфична миризма на пъстрия палач на горите. Тихо разтворил клоните, той дълго време и зорко ще наблюдава звяра и когато той, тежко стъпващ с окървавените си лапи по засъхналата земя, като се облизва и прозява, се обърне за последен път по привичката на всички „пъстри“ да погледне останките на жертвата си, тогава шикари ще гръмне с кремъклията пушка и навярно ще остави на място звяра от първия път. „Пушката на шикари всякога хваща, когато стреля по тигър“ – твърди старата пословица, станала аксиома за ловците. Ако сахибът желае сам да се позабавлява със стрелба по горския бара сахиб (голям господар)1, то работата на шикари става по-различна. Като види от някое дърво къде тигърът отива да спи, при първите слънчеви лъчи ловецът ще скочи от своя клон и колкото му държат краката, щe хукне към близкото село, за да наеме много хора. После ще устрои засада и цял ден ще бяга под палещите слънчеви лъчи от една група към друга, ще организира, ще вика, жестикулира и раздава заповеди, докато сахиб № 1 не рани от безопасната височина на своя слон – сахиб № 1. И тогава пак шикари ще трябва да пречука звяра със своята древна пушка. Едва тогава, само ако не се случи нещо особено, ловецът ще седне под първия срещнат храст, където наведнъж ще закуси, обядва и вечеря разкошно с шепа вмирисан ориз и малко блатна вода. 1 Така индусите наричат както всеки чиновник или ловец англичанин, така и тигъра. За невинния индус действително няма голяма разлика между двамата: може би само тази, че по първия, за негово щастие, при всеки национален опит пушката на злощастния туземец никога не хваща (т. е. не гръмва, не стреля). |
