За реклама Как да поръчате? | Моят профил | Количка за пазаруване | Поръчка   
Петър Дънов, Петър Димков, Елена Блаватска - купете онлайн от езотерична книжарница Астрала
Електронните книги се доставят във формати EPUB, MOBI (KINDLE) и PDF
Валути
Количка
Напред
Количката е празна
Търсене
 

Въведете дума за търсене.
Разширено търсене


Други книги със свободен достъп
Тайната доктрина Том 3 ЕЗОТЕРИКА, част 205

Книга със свободен достъп за четене от онлайн книжарница "Астрала"

  

А сега ние трябва да говорим за учението за „втората смърт“. Какво става с Камичната човешка душа, която винаги е душът на лошия и безнравствен човек или на бездушната личност? Тази тайна сега ще бъде обяснена.

В този случай – а именно когато човек, който никога не е имал мисли извън неговото животинско Аз, като не притежава нищо, което Душата би могла да предаде на Висшето или да прибави към сумата на опита, събран от минали животи, която неговата памет трябва да запази завинаги – Личната душа се отделя от Егото. Тя не може да прикрепи нищо от себе си към този вечен ствол, чийто сок отглежда милиони личности, подобно на листата от неговите клони, листа, които съхнат, умират и падат в края на своя сезон от годината. Тези личности пускат кълнове, разцъфтяват и угасват, някои – без да оставят след себе си никаква следа, други – след смесването на своя живот с живота на родителския ствол. Душите от първия клас са обречени на унищожение, или Авичи – състояние така лошо разбрано и още по-лошо описано от някои теософски автори, но което не само се намира на нашата земя, а фактически е самата земя.

Така ние виждаме, че Антахкарана е била разрушена, преди низшият човек да е имал възможността да асимилира Висшето и да стане единен с него; и поради това Камичната „душа“ става отделно същество, за да живее занапред като „бездушна“ твар в течение на кратък или по-продължителен период, в зависимост от своята Карма.

Но преди да навлезем в подробности, аз трябва още веднъж по-добре да обясня значението и функциите на Антахкарана. Както беше казано, можем да си я представим като тесен мост, съединяващ Висшия и Низшия Манас. Ако погледнете в речника на „Гласът на Безмълвието“, стр. 88 и 89 (англ.), ще откриете, че тя е проекция на низшия Манас или по-точно – звеното между последния и Висшето Eгo, или между Човешката и Божествената или Духовната душа.1

„При смъртта тя се унищожава като пътека или като начин за контакт и нейните остатъци оживяват под вида на Кама Рупа“,

„черупки“. Това спиритистите виждат да се появява на спиритичните сеанси като материализирани „форми“, които те наивно приемат за „Духове на покойниците“.2 Това е така далеч от истината, че по време на сън – макар Антахкарана да се намира на мястото си – личността само наполовина бодърства; поради това Антахкарана, както е казано, е пияна или безумна по време на нашето нормално сънно състояние. Ако това е така по време на периодичната смърт, или сънят на живото тяло, то може да се съди какво е съзнанието на Антахкарана, когато след „вечния сън“ се е преобразувала в Кама Рупа.

1 Тъй като авторът на „Езотеричен Буддизъм“ и „Окултен свят“ е нарекъл Манаса Човешка душа, а Буддхи – Духовна душа, аз оставих в „Гласа“ тези термини непроменени, отчитайки, че това е книга, предназначена за публиката.

2 В екзотеричните учения на раджа йога, Антахкарана е наречен вътрешен орган на възприятието и е разделена на четири части: (низш) Манас, Буддхи (разсъдък), Аханкара (личност) и Чита (мисловната способност). С някои други органи тя образува част от Джива, Душата, също така наричана Лингадех. Обаче езотериците не бива да се заблуждават от тази популярна версия.

Но да продължим. За да не смущаваме ума на западния ученик с трудната за разбиране индийска метафизика, нека той да разглежда низшия Манас или Ум като лично Eгo в състояние на бодърстване и като Антахкарана само в течение на тези моменти, когато той се устремява към своето Висше Eгo и по този начин става средство за контакт между двете. Именно по тази причина я наричат „пътека“. Когато член или орган на физическия организъм остава без употреба, той отслабва и накрая атрофира. Същото става с менталните способности и следователно става ясно, че при напълно материалистичните и развратени натури функцията на низшия ум, наричана Антахкарана, атрофира.

Според езотеричната философия това учение обаче е такова: отчитайки, че способностите и функцията на Антахкарана са дотолкова необходими, колкото посредничеството на ухото за чуване и на окото за виждане – и ако чувството на Аханкара, т.е. „Азът“ или егоизмът, не е изцяло потиснато у човека и низшият ум не е влят напълно във Висшия Буддхи-Манас и не е станал единен с него – става ясно, че разрушаването на Антахкарана е подобно на разрушаването на мост над непроходима бездна: пътникът никога няма да стигне до целта на другия бряг. Ето в това се съдържа разликата между екзотеричнаго и езотеричното учение. Чрез устата на Веданта първото казва, че докато Умът (низшият) се вкопчва в Духа (Буддхи-Манас) чрез Антахкарана, той не може да придобие истинска Духовна Мъдрост, Джнана и това може да се постигне само чрез стремежа да се стигне en rapport с Вселенската Душа (Атма); всъщност, че раджа йога се достига по пътя на игнориране на Висшия ум. Ние казваме, че това не е така. Не може да се прескочи нито едно стъпало от стълбата, водеща към знание. Нито една личност не може да постигне Атма или да контактува с нея по друг начин, освен чрез Буддхи-Манас; опитът да се стане Дживанмукта или Махатма, преди да се стане Адепт или дори Нарджол (безгрешен човек), е равносилен на опита да се достигне Цейлон от Индия без преминаване по море. Поради това ние сме казали, че ако разрушим Антахкарана, преди личното още да е преминало под абсолютен контрол на неличното Eгo, ние рискуваме да загубим последното и да бъдем откъснати от него завинаги, ако наистина не побързаме да възстановим контакта чрез огромно окончателно усилие.

Едва когато неразривно сме се съединили със същността на Божествения ум, ние следва да разрушим Антахкарана.

„Когато самотният воин, преследван от армията, търси убежище в крепостта, за да откъсне врага от себе си, той отначало разрушава подвижния мост и чак след това започва да унищожава преследващите го; така трябва да постъпи Сротапати, преди да убие Антахкарана.“

Или както излага това една окултна аксиома:

„Единицата става Трима и Три поражда Четири. Последният (Четворката) трябва отново да стане Трима и Божествените Трима да се разширят в Абсолютно Едно.“

Монадите, които стават Диади на диференцирания план, за да се развият в Триади в течение на цикъла на въплътяване, дори и въплътени, не знаят нито пространство, нито време, а се разсейват чрез низшите Принципи на Четворката, явявайки се по своята природа вездесъщи и всезнаещи. Но това всезнание е вродено и може да проявява своята отразена светлина само чрез онова, което е поне полуземно или материално; даже такова като физическия мозък, който на свой ред е носител на низшия Манас, възцарил се в Кама Рупа. И това е нещото, което постепенно се унищожава в случаите на „втора смърт“.

Но такова унищожение – което в действителност е отсъствие дори и на най-малка следа от обречената Душа във вечната ПАМЕТ и поради това означава унищожение във вечността – съвсем не значи прекратяване на човешкия живот на Земята, тъй като Земята е Авичи и при това най-лошата Авичи, каквато е възможна. Изгонени завинаги от съзнанието на Индивидуалността, въплътяващото ce Eгo, физическите атоми и психическите вибрации на отделената сега личност незабавно се въплътяват на същата тази Земя, но в още по-низко и жалко създание, човешко същество само по форма, обречено на Кармични мъчения в течение на целия му нов живот. Освен това, ако упорито се придържа към своя престъпен или развратен начин на живот, то ще удължи страданията си чрез дълга поредица от незабавни превъплътявания.

Пораждат се два въпроса: 1) Какво става с Висшето Eгo в такива случаи? 2) Що за животно се получава от човешкото създание, родило се без душа?

Преди да отговорим на тези два твърде естествени въпроса, аз искам да обърна вниманието на всички от вас, които са се родили в християнски страни, върху факта, че този романтичен епизод на изкупване на чужди грехове и мисията на Исус, във вида, в който сега се преподнася, е бил извлечен или заимстван от някои твърде свободомислещи посветени от тайнственото учение за земните изпитания на превъплътяващото ce Eгo. Последното действително е жертва на своята собствена Карма от предишни Манвантари, което доброволно приема задължението да спасява тези, които иначе биха останали бездушни хора или личности. По този начин източната доктрина се оказва по-философска и логична, отколкото е западната измислица. Христос, или Буддхи-Манас, на всеки човек не е напълно невинният и безгрешен Бог, макар че в определен смисъл той е „Отецът“, бидейки от тази същност, от която е и Вселенският Дух, но едновременно е и „Синът“, тъй като Манасът е втората степен от „Отеца“.

Чрез своето въплътяване Божественият Син приема отговорността за греховете на всички личности, които той ще одушевява. Това той може да осъществи само чрез своя упълномощен или отражение, низшият Манас. Единственият случай, при който Божественото Eгo може да избегне индивидуално наказание и отговорност, като ръководещ Принцип, е когато му се налага да се откъсне от личността поради това, че с психическите си и астрални вибрации, по силата на интензивността на своите комбинации, материята се намира извън границите на контрол на Егото. Апофис, Драконът, е станал победител; превъплътяващият се Манас, постепенно отделяйки се от своето временно жилище, окончателно се отделя от психоживотинската Душа. Поради това в отговор на първия въпрос аз казвам:

1) Божественото Eгo прави едно от двете: или а) незабавно възобновява под своите собствени кармични импулси нов ред въплътявания; или б) търси и намира убежище в лоното на Материята, Алая, Вселенската Душа, чийто Манвантарен аспект е Махат. Освободено от жизнените впечатления на личността, то се потапя в своеобразен нирваничен антракт, в който не може да има нищо друго освен вечно Настояще, поглъщащо Миналото и Бъдещето. Лишен от „ратая“, загубил и полето, и реколтата, Стопанинът, в безкрайността на своята мисъл, естествено не пази в паметта си никакви спомени за крайната и мимолетна илюзия, каквато е била неговата последна личност. И тогава действително последната е унищожена.

2) Бъдещето на низшия Манас е ужасно и то е още по-ужасно за човечеството, отколкото за този днес животински човек. Понякога се случва, че след отделянето опустошената Душа, днес станала съвършено животинска, изтлява в Кама Лока, както изтляват всички останали животински души. Но предвид това, че колкото по-материален е бил човешкият ум, толкова повече той продължава, дори и по време на междинния стадий – често се случва след като даденият живот на бездушния човек е завършил, той отново и отново да се въплътява в нови личности, всеки път във все по-жалка от преди. Импулсът на животинския живот е твърде силен; той не може да се изтощи само в един или два живота. Обаче в по-редки случаи, когато низшият Манас е обречен на изтощение по пътя на гладуването, когато повече няма надежда, че макар и някакъв остатък от низшата светлина, като следствие на благоприятни условия – да кажем дори и кратковременен духовен стремеж и разкаяние – притегли обратно към себе си своето Eгo-Родител и Кармата поведе Висшето Eгo отново към нови въплътявания, тогава може да стане нещо много по-страшно. Кама-Манасичното привидение може да стане това, което в окултизма наричат „Обитател на Прага“. Този Обитател не прилича на онзи, който така живописно е описан в „Занони“, но той действително е факт в Природата, а не романтична измислица, колкото и красива да е тя. Булвер навярно е получил тази идея от някой източен посветен. Обитателят, ръководен от родството и привличането, се втурва в астралния ток и през аурната обвивка на новото временно жилище, обитавано от Eгo-Родителя, и обявява война на низшата светлина, която го е заменила. Разбира се, това може да стане само в случай на нравствена слабост на личността, подложена на такова обземане. Никой, който е стабилен по отношение на добродетелта и праведността на своя жизнен път, не рискува да се срещне с такова явление и не бива да се плаши от него, а само тези, които са развратени в сърцето си. Робърт Луис Стивънсън действително е притежавал проблясък на истинско прозрение, когато е писал своята повест „Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд“. Неговата повест е истинска алегория. Всеки чела ще види в нея субстрат на истината и в мистър Хайд – Обитателя, обземащия личността, временното жилище на Духа-Родител.


  

Тайната доктрина Том 3 ЕЗОТЕРИКА, част 205

Иди на част:1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 28 29 30 31 32 33 34 35 36 37 38 39 40 41 42 43 44 45 46 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56 57 58 59 60 61 62 63 64 65 66 67 68 69 70 71 72 73 74 75 76 77 78 79 80 81 82 83 84 85 86 87 88 89 90 91 92 93 94 95 96 97 98 99 100 101 102 103 104 105 106 107 108 109 110 111 112 113 114 115 116 117 118 119 120 121 122 123 124 125 126 127 128 129 130 131 132 133 134 135 136 137 138 139 140 141 142 143 144 145 146 147 148 149 150 151 152 153 154 155 156 157 158 159 160 161 162 163 164 165 166 167 168 169 170 171 172 173 174 175 176 177 178 179 180 181 182 183 184 185 186 187 188 189 190 191 192 193 194 195 196 197 198 199 200 201 202 203 204 205 206 207 208 209 210 211 212 213 214 215 216 217 218 219 220 221 222 223 224 225 226 227 228 229

Направи своя избор
Напред