|
„Това, което не е нито Дух, нито Материя, нито Светлина, нито Тъмнина, а в действителност ги съдържа и е техен Корен – т.е. ти. При всяка Зора Коренът хвърля своята сянка върху СЕБЕ СИ и тази сянка ти наричаш Светлина и Живот, о, бедна мъртва Форма. (Този) Живот-Светлина като поток се устремява надолу по стълбата на седемте свята, чиито стъпала с всяка крачка стават no-плътни и тъмни. И издигащ се по тази седем пъти по седем стълба и нейно вярно огледало си ти, о, малки човече! Ти си това, но не го знаеш.“ Това е първият урок, който трябва да се научи. Вторият – трябва добре да се изучат принципите както на Космоса, така и на нас самите, разделяйки тази група на постоянни и непостоянни, висши и безсмъртни, низши и смъртни, тъй като само така ние ще можем да овладеем и ръководим: отначало низшето космично и личното, а след това висшето космично и безличното. След като сме в състояние да направим това, ние сме си осигурили безсмъртие. Но някои могат да кажат: „Колко малко са тези, които са в състояние да направят това. Всички те са велики адепти и никой не може да постигне такова Адептство в течение само на един кратък живот.“ Аз съм съгласна. Но съществува алтернатива. „Ако не можеш да бъдеш слънце, бъди скромна планета“, се казва в „Книгата на златните правила“. А ако дори това не ни е по силите, то поне да приложим усилия да се задържим вътре в лъча на някоя по-малка звезда, за да може нейната сребриста светлина да проникне през мрачната тъмнина, където каменистата жизнена пътека се вие напред; тъй като без това божествено излъчване ние рискуваме да загубим повече, отколкото можем да си представим. Що се отнася до „бездушните“ хора и „втората смърт“ на „Душата“, споменати във втория том на „Разбулената Изида“, там вие ще откриете, че аз вече говорих за такива бездушни хора и дори за Авичи, макар и да оставих последната без име. Прочетете и съпоставете това, което е казано там, с това, което казвам сега. Висшата триада, Атма-Буддхи-Манас може да се познае от първите редове на цитата от египетския папирус. В „Ритуал“ (днес „Книга на мъртвите“) очистената Душа, двойният Манас, се появява като „жертва на тъмното влияние на Дракона Апофис“, физическата личност на камарупичния човек с неговите страсти. „Ако той е постигнал окончателното познание на небесните и адските Мистерии, Гнозиса“ – божествените и земните Мистерии на бялата и черната магия – то личността на умрелия „ще възтържествува над своя враг, смъртта. От това се подразбира случаят на цялостното съединяване в края на земния живот на низшия Манас, пълен с „реколтата на живота“, със своето Eгo. Но ако Апофис побеждава Душата, тя „не може да избегне втората смърт“. Тези няколко реда от папируса, който е на много хиляди години, съдържат цялото откровение, известно в онези дни само на Йерофантите и Посветените. „Реколтата на Живота“ се състои от фини духовни мисли, от спомените за най-благородните и най-самоотвержени действия на личността и от постоянното присъствие по време на нейното посмъртно блаженство на всички тези, които тя е обичала с божествена духовна преданост.1 Запомнете учението: човешката Душа, низшият Манас, е единственият и непосредствен посредник между личността и Божественото Eгo. Това, което на тази земя се използва за формирането на личността и от повечето хора се нарича погрешно индивидуалност, е сумата на всичките Ј ментални, физически и духовни характерни черти, които, запечатани върху човешката душа, съставят човека. От всички тези характерни черти единствено пречистените мисли са това, което може да се запази във висшето безсмъртно Eгo. Това се извършва от човешката душа, която отново се влива в своята същност, в своя източник-породител, смесвайки се със своето Божествено Eгo в течение на живота и съединявайки се с него изцяло след смъртта на физическия човек. Поради това, ако Кама-Манас не предава на Буддхи-Манас такива лични мислеобрази и такова съзнание на своето „Аз“, което да може да бъде асимилирано от Божественото Eгo, то нищо от това „Аз“, или личността, не може да оживее във Вечното. Само това, което е достойно за безсмъртния Бог вътре у нас и е тъждествено по своята натура с божествената квинтесенция, може да оживее, тъй като в този случай това по същество са собствените „сенки“ или еманации на Божественото Eгo, които се издигат към него и се всмукват от него отново, за да станат още веднъж част от собствената му същност. Никаква възвишена мисъл, никакъв велик стремеж, желание или божествена безсмъртна любов не може да дойде в главата на човека от прахта и да се внедри там, освен във вида на непосредствена еманация от Висшето към низшето Eгo и чрез него; всичко останало, колкото и разумно да изглежда, излиза от „сянката“, от низшия ум в неговото свързване и смесване с Кама, и преминава и изчезва завинаги. Но менталните и духовните мислеоснови на личното „Аз“ се връщат при него като части на същността на Егото и никога не могат да загаснат. Така от личността, която е била, само нейните духовни преживявания, споменът за всичко добро и благородно заедно със съзнанието на своето „Аз“ – сляло се със съзнанието на всички останали лични „Аз“, които са го предшествали – оживяват и стават безсмъртни. Няма индивидуално или отделно безсмъртие за земните хора извън това Eгo, което ги одушевява. Това Висше Eгo e единственият носител на всички свои alter egos на земята и техен единствен представител в това ментално състояние, което се нарича Девачан. Обаче, тъй като последната въплътена личност има правото на свое специално състояние на блаженство, ненарушено и свободно от спомените на всички останали, то само последният живот напълно и реално е ярък. Често сравняват Девачан с щастлив ден в серията от много хиляди други „дни“ в живота на личността. Интензивността на неговото щастие кара човекът съвършено да забрави всички останали, неговото минало се зачерква. 1 Вж. „Key to Theosophy“, стр. 147, 148, et seq. |
