|
РАЗДЕЛ XLIII ТАЙНАТА НА БУДДА Тайната на Будда се съдържа в следното: Гаутама, въплътяване на чистата Мъдрост, все пак е трябвало в своето физическо тяло да се учи и да бъде посветен в тайните на света, подобно на всеки останал смъртен, до деня, когато Той се появил от Своето тайно убежище в Хималаите и за пръв път проповядвал в горичката на Бенарес. Същото става и с Исус: от дванайсет до тринайсетгодишна възраст, когато Той произнася Планинската проповед, за него не е известно нищо и нищо не се казва. Гаутама е бил длъжен да даде клетва за запазване в нерушима тайна на езотеричните доктрини, които Му били съобщени. Поради своето безкрайно съжаление към невежеството – и страданията, като негово следствие – на човечеството, макар че не е искал да нарушава Своя свещен обет, все пак Той не успял да остане в границите на предписаните ограничения. Докато строял своята езотерична философия („Доктрината на Окото“) на основите на вечната Истина, Той не скрил определени догми и прекрачвайки законните граници, създал условията тези догми да не бъдат правилно разбрани. В своя стремеж да се разправи с лъжливите богове, в „Седемте пътя към нирвана“ Той разкрил някои тайни на Седемте светлини на Арупа (безформения свят). Малка част от истината понякога е по-лошо от пълното отсъствие на истина. „Истината и измислицата са като масло във вода – те никога не се смесват.“ Неговото ново учение, което е представлявало външно мъртво тяло на езотеричното учение, без оживяващата го Душа, донесло бедствени последствия: то никога не било правилно разбрано и самата доктрина била отхвърлена от буддистите на юга. В основата на Неговата непреднамерена грешка били безкрайната филантропия, безкрайната любов и милосърдие към всички твари, но Кармата малко обръща внимание на намеренията, независимо дали са добри, или лоши, щом те остават безплодни. Ако „Благият закон“, както бил проповядван, е имал като свой резултат най-възвишения кодекс по етика и нямаща равна на себе си философия на външното във видимия Космос, той също така навеждал незрелите умове към мисълта, че под външната дреха на тази система няма нищо друго, и така била възприета само нейната мъртва буква. И още, новото учение отклонило от пътя много велики умове, които преди това следвали предводителството на ортодоксалния браманизъм. Поради това петдесет и няколко години след своята смърт „великият Учител“,1 отказвайки се от пълно Дхармакаи и Нирвана, благоволил, за целите на Кармата и филантропията, отново да се роди. За Него смъртта не е била смърт, а както е казано в ,,Еликсир на живота“,2 Той сменил: 1 Когато казваме „велик Учител“, под това ние не разбираме неговото Будхично Eгo, а принципа в Него, който е бил носител на личното или земното Му Eгo. 2 „Five Years of Theosophy“, новото издание, стр. 3. „Внезапното потапяне в тъмнината с преход към по-ярка светлина.“ Шокът от смъртта се разсеял и подобно на много други адепти Той отхвърлил земната обвивка и я предоставил за изгаряне, а пепелта запазил като реликва и започнал междупланетен живот, облечен в своето тънко тяло. Той отново се родил като Шанкара, най-великият Учител на ведантистите в Индия, чиято философия – изцяло основана на аксиомите на вечното Откровение, Шрути или първоначалната религия на Мъдростта, върху която също преди него основавал своята философия Будда, но от друга гледна точка – се оказала по средата между твърде пищно маскираната метафизика на ортодоксалните брамини и метафизиката на Гаутама, която бидейки лишена в своята екзотерична дреха от всякаква оживяваща душата надежда, трансцедентални стремежи и символи, изглежда в студената си мъдрост като кристален лед, като скелет на изначалните истини на езотеричната философия. Бил ли е тогава Шанкарачаря Гаутама Будда в нова лична форма? Може би читателят ще се смути още повече, ако му бъде казано, че „астралният“ Гаутама се е намирал вътре във външния Шанкара, чийто висш принцип, или Атман, въпреки това е бил неговият собствен божествен прототип – „Син на Светлината“, действително, – небесен, от разума-роден син на Адити. Този факт отново е основан на тайнственото пренасяне на божествената бивша личност, сляла се с безличната индивидуалност – сега в своята пълна троична форма на Монадата, като Атма-Буддхи-Манас – в ново тяло, видимо или субективно. В първия случай това е Манушя-Будда; във втория – Нирманакая. Казано е, че Будда е в Нирвана, макар и този някога смъртен носител – тънкото тяло – на Гаутама все още да присъства сред посветените; то не напуска царството на съзнателното Битие, докато страдащото човечество изпитва нужда от неговата божествена помощ, във всеки случай – до края на тази коренна раса. От време на време Той, „астралният“ Гаутама, се съединява по някакъв най-тайнствен – за нас съвършено непостижим – начин с Аватарите и великите светци и действа чрез тях. Споменати са няколко такива. Така например, твърди се, че Гаутама Будда се е въплътил в Шанкарачаря – което, както е казано в „Езотеричен Буддизъм“: „Шанкарачаря просто във всички отношения е бил Буддa в новото тяло.“1 1 Ор. cit., стр. 175, пето издание. Този израз е правилен в неговото мистично значение, но начинът на неговото изразяване може да заблуди, докато не се изясни. Шанкара е бил Будда, твърде несъмнено, но той никога не е бил ново въплътяване на Будда, макар че „астралното“ Eгo на Гаутама – или no-скоро неговият Бодхисатва – е можело по някакъв тайнствен начин да бъде свързано с Шанкарачаря. Да, вероятно това е било същото Eгo, на Гаутама, в нов и по-приспособен съд – в съда на брамина от Южна Индия. Но Атманът, Висшето Аз, което е осенявало и двамата, се е различавало от Висшето Аз на отишлия си Будда, който сега се намирал в Своята собствена сфера в Космоса. Шанкара е бил Аватар в пълното значение на този термин. Според Саяначаря, великият коментатор на „Ведите“, той трябва да се разглежда като Аватар, или непосредствено въллътяване на самия Шива – Логосът, Седмият Принцип в Природата. В Тайната Доктрина Шри Шанкарачаря се е разглеждал като обиталище – в течение на трийсет и двете негови земни години – на Пламъка, най-висшето от проявените Духовни Същества, един от първоначалните Седем Лъча. А какво се разбира под думата „Бодхисатва“? Буддистите на мистичната система Махаяна учат, че всеки Будда се проявява (ипостатично или по друг начин) едновременно в три свята на Битието, а именно: в света на Кама (на похотта, страстните желания – това е чувственият свят, или нашата земя) във вид на човек; в света на Рупа (на формите – все пак свръхчувствен) като Бодхисатва; и във висшия духовен свят (в света на съвършено безтелесните съществувания) като Дхиани-Будда. Последният съществува в пространството и времето вечно, т.е. от една Маха Калпа до друга – синтетичната кулминация на тези тримата е Ади-Будда,1 принцип на Мъдростта, който е Абсолют и поради това е извън времето и пространството. Техните взаимоотношения са следните: когато светът се нуждае от човешки Будда, Дхиани-Будда „създава“ чрез силата на Дхиани (медитация, всемогъща концентрация) от разума родения син – Бодхисатвата, чиято мисия се съдържа в това, след физическата смърт на своя човешки или Мануши-Будда да продължава неговата работа на земята до появата на следващия Будда. Езотеричният смисъл на това учение е ясен. При простия смъртен неговите принципи са само повече или по-малко ярки отражения на седемте космични и седемте небесни Принципа, на Йерархията на свръхчувствителните Същества. При Будда те са почти същите принципи in esse. Бодхисатва заменя у него Карана Шарира, принципа на Егото и останалото съответно; именно така езотеричната философия обяснява значението на фразата: „чрез силата Дхиани (или абстрактната медитация) Дхиани-Будда (Духът на Будда, или Монадата) създава Бодхисатва“, или облеченото с астрал Eгo вътре в Манушя-Будда. Така, докато Будда се потапя обратно в Нирвана, откъдето е излязъл, Бодхисатва остава след него, за да продължи работата на Будда на земята. Следователно, именно този Бодхисатва е могъл да предостави низшите принципи в призрачното тяло на Аватара Шанкарачаря. 1 Би било безполезно в екзотерични трудове да се повдигат възражения спрямо тези две твърдения, които имат за цел излагането, макар и повърхностно, само на езотеричните учения. Поради това, че те са заблудени от екзотеричната доктрина, епископ Биганде и други твърдят, че понятието за върховния вечен Ади-Будда се среща само в съчинения от сравнително ново време. Това, което е дадено тук, е взето от съкровените части на Дуе Ки Хорло (на санскрит Кала Чакра, или „Колелото на времето“ или продължителността). |
