|
Във всеки случай, няма съмнение в едно, тъй като светият писател казва: (Духът управлява хода на слънцето). Чуйте какво казва той (в „Еклисиаст“, 1, 6): „Слънцето също така се издига – и неговия дух, осветявайки всичко по кръговия си път (големия оборот), се завръща съответно на своите кръговрати.“1 Изглежда, че Дьо Мирвил дава цитати от текстове, които са били или отхвърлени от протестантите, или такива, които не са им били известни – в библията им няма четирийсет и трета глава на „Еклисиаст“; също така в нея не слънцето се движи с „кръговрати“, а вятърът. Това е въпрос, който трябва да разрешат помежду си римската и протестантската църква. Ние сочим в християнството присъствието на силен елемент от сабеизма или хелиолатрията. След като един вселенски събор властно прекратил християнската астролатрия със заявлението, че не съществуват никакви звездни Души нито в слънцето, нито в луната, нито в планетите, св. Тома поел задачата да изясни в диспута същността на тази работа. „Ангелският доктор“ обявил, че такива изрази не подразбират „душата“, а само Разума, не пребиваващия в слънцето или в звездите, а разумът, който им помага, „ръководещият и насочващ разум“.2 1 „Еклисиаст“, XLIII. Дадените по-гope цитати са взети от Дьо Мирвил, от главата „За християнската и еврейската слънчева теология“, IV, 35–38. 2 Въпреки това църквата е запазила в своите най-свещени обреди „звездните обреди“ на езическите посветени. В дохристиянските митраични мистерии кандидатът, който успешно е преодолял „дванайсетте мъчения“, предшестващи заключителното посвещение, получавал малка кръгла бисквита или вафла от просто тесто, символизираща в едно от своите значения слънчевия диск и известна под наименованието манна (небесен хляб). ...Заколвало се агне или дори бик и с неговата кръв трябвало да опръскат кандидата, както е станапо при посвещението на император Юлиан. Тогава на новородения предавали седемте закона или тайни, които в „Откровение“ са представени със седемте печата, откривани подред. След това авторът, утешавайки се с обяснението, цитира Климент Александрийски и напомня на читателя мнението на този философ за взаимовръзката, която съществува „между седемте разклонения на светилника – седемте звезди на Откровението“ – и слънцето: „Шест разклонения (казва Климент) са прикрепени към централния свещник, те имат лампи, но слънцето, поместено в средата на тези странници (????????) излива своите лъчи върху всички тях; този златен свещник крие в себе си още една тайна: той е знак на Христос не само по формата си, а защото пролива своята светлина чрез служенето на седемте духа, първозданните, които са Седемте очи на Господа. Поради това, според св. Климент, главните планети се явяват за седемте първозданни духа това, което е светлината, слънцето за самия Христос, а именно техни съдове, техни ???????.“ Достатъчно е ясно, за да бъде несъмнено; макар че остава неразбираемо на какво е помогнало такова обяснение. Канделабърът със седемте разклонения на израилците, също както „странниците“ на гърците, е имал много по-голямо натурално значение, преди всичко вече чисто астрологично. Всъщност всеки астрологичен труд, започвайки от маговете и халдейците и завършвайки с многократно осмивания Задкиел, ще разкаже на своя читател, че Слънцето, поместено сред другите планети – със Сатурн, Юпитер и Марс от едната страна, и Венера, Меркурий и Луната от другата, като при това линията на планетите преминава през цялата Земя – винаги е означавало онова, което ни казва Хермес, а именно – нишката на съдбата или това, чието действие (влияние) се нарича съдба.1 Но що се отнася до символите, ние предпочитаме слънцето по отношение на свещника. Разбираемо е защо последният е бил взет в качеството му на представител на слънцето и планетите, но никой няма да се възхищава на този избран символ. Има поезия и величие в слънцето, когато то символизира „Окото на Ормузд“ или Озирис и се разглежда като Вахан (носител) на висшето Божество. Но никой никога няма да почувства, че на Христос е оказана някаква особена чест, определяйки като негов символ светилника2 в еврейската синагога като мистичен трон на почитта. 1 Правилно казва С. Т. Колридж: „Инстинктивно разумът винаги е посочвал на хората висшата точка на различните науки... Няма съмнения в това. че астрологията в един или друг вид ще стане последното постижение на астрономията; между планетите трябва да съществуват химични връзки... в противен случай са необясними разликите техните размери в сравнение с разликите в техните разстояния.“ Ние можем да добавим: между планетите и нашата земя с нейното човечество. 2 „Тогава Христос – казва авторът (стр. 40) – е представен от ствола на свещника.“ Тогава несъмнено съществуват две слънца: обожавано слънце и обожаващо слънце. Това доказва „Апокалипсиса“. „Словото намираме в глава VII, в ангела, който се издига с изгряването на слънцето, имайки печата на живия Бог... Докато мненията на коментаторите по повод личността на този ангел се разминават, св. Амброзий и много други богослови виждат в него самия Христос... Той е обожаваното Слънце. Но в глава XIX ние намираме ангела, стоящ в слънцето и канещ всички народи да се съберат на великата вечеря на Агнеца. Този път това буквално и просто е ангелът на слънцето, който не може да бъде приет за „Словото“, тъй като пророкът го различава от Словото, Царя на Царете, Господа на Господите. ...Ангелът в слънцето изглежда е обожаващото слънце. Кой може да е последният? А кой друг може да бъде той, освен Звездата на Утрото, ангел-хранител на Словото, негов феруер или ангел на лика, както Словото е ангел на Лика (на присъствието) на своя Отец, негов главен атрибут и сила, както показва и самото му име (Михаил), могъщ ректор, прославен от Църквата, Rector potens, който ще събори Антихриста, Вице-Словото; казано накратко – този, който представя своя Владетел и изглежда е едно с него.“1 1 Дьо Мирвил, IV, 41, 42. |
