|
Ето защо е съвсем естествено да се открие, че френският писател Д’Анселме прилага същите термини ‘?????????? и ????????? към Йехова и неговото слово, и ги прилага правилно. Тъй като, ако „кръговият танц“ на амазонките в мистериите – явявайки се „кръгов танц“ на планетите и характеризиран като ,,движение на божествения Дух, извършвано върху вълните на великата Бездна“ – днес може да се нарича „адски“ и „похотлив“, когато го изпълняват езичниците, тогава същият този епитет трябва да бъде приложен и към танца на Давид,1 и към танца на дъщерите Силомски,2 и към подскоците на пророците на Ваал;3 всички те са били тъждествени и са се отнасяли към сабеянския култ. Танцът на цар Давид, по време на който той се разголил пред своите прислужнички на оживена улица, казвайки: „Аз ще играя (ще постъпвам разпътно) пред Йехова и ще бъда още no-отвратителен от това“, несъмнено заслужава повече порицание от някакъв си „кръгов танц“ по време на мистериите или дори от съвременния Раса Мандала в Индия,4 който е същото. Именно Давид е въвел йеховския култ в Иудея, след своето дълго пребиваване сред тирийците и филистимляните, където тези обреди са били разпространени. 1 „II Сам.“; VI, 20–22. 2 „Съдии“, XXI, 21, et seq. 3 „I на Царствата“, XVIII., 26. 4 Този танц, расата на мандала, изпълняван от топите или пастирчетата на Кришна, слънчевия бог, и до днес в Раджпутана, в Индия, е същият тео-астрономичен и символичен танц на планетите и зодиакалните знаци, който бил игран хиляди години преди нашата ера. 5 „Isis Unveiled“, II, 45. „Давид нищо не е знаел за Мойсей; и ако той е въвел поклонението към Йехова, направил го е съвсем не в монотеистичен смисъл, а просто в смисъла на един от многото (Кабирски) богове на съседните народи, в качеството му на бог-пазител на него самия, на когото той отдал предпочитание и избрал „сред всички други богове (Кабири)“,5 и който е бил един от „съучастниците“, Хабирите на Слънцето. Тресящите се танцуват „кръговия танц“ и до днес, когато се въртят в кръг, за да ги подтикне Светия Дух. В Индия Нараяна е „витаещият над водите“; и Нараяна е Вишну в своята второстепенна форма, а Вишну има Кришна в качеството му на Аватар, в чест на когото девойките-науч на храмовете все още извършват „кръговия танц“; като при това той се явява слънчев бог, а те – планетите, така както са ги символизирали гопите. Нека читателят се обърне към трудовете на Дьо Мирвил, римо-католическият писател, или към „Monumental Christianity“ на д-р Ланди, протестантският богослов, ако иска да оцени до известна степен тънкостта и казуистиката на техните разсъждения. Не ще се намери човек, който, без да знае окултните версии, няма да бъде поразен от дадените доказателства за това колко изкусно и упорито е „работил Сатаната в течение на дълги хилядолетия, за да съблазни човечеството“, без благословията на непогрешимата църква, за да го признаят самия него за „Единен и жив Бог“, а неговите бесове – за свети Ангели. Като при това читателят трябва да е търпелив и внимателно да изучава онова, което авторът казва в полза на своята църква. За да се сравни по възможност най-добре това с версията на окултистите, тук може няколко точки да се дадат буквално. „Св. Петър ни казва: „Нека божественият Луцифер изгрее във вашите сърца“.1 (Сега Слънцето е Христос)... „Аз ще пратя Сина си от Слънцето“, казал Вечният с гласа на пророческото предание и след като пророчеството станало история, евангелистите на свой ред повторили: Изгряващото Слънце от високо слезе при нас.“2 1 „II Послание“, I, 19. В английския текст е казано: „Докато дневната звезда не изгрее във вашето сърце“ – дребно преправяне, което в действителност няма значение, тъй като Луцифер е както дневна, така и „утринна“ звезда и това по-малко шокира набожното ухо. В протестантските библии има цял ред такива преправяния. 2 Отново в английския превод думата „Слънце“ е поправена на „развиделяване“. Римските католици са решително по-смели и искрени, отколкото са протестантските богослови. Дьо Мирвил, IV, 34, 38. И така, Бог говори чрез Малахия, че Слънцето ще изгрее за тези, които се боят от неговото име. Какво е подразбирал Малахия под „Слънце на праведността“ – само кабалистите могат да кажат; но това, което са подразбирали под този термин гърците и дори протестантите, несъмнено е Христос, разбиран метафорично. Тъй като фразата „Аз ще пратя Сина си от Слънцето“ е заимствана буквално от Книгата на Сибила, става много трудно да се разбере как тя може да се смята за отнасяща се към християнския Спасител или да се разглежда като пророчество, имащо Него предвид, ако в действителност последният не бъде отъждествен с Аполон. Отново, Вергилий казва: „Ето, настъпва царстването на Девата и Аполон“, а Аполон или Аполион до днес се разглежда като форма на Сатаната и се смята, че той е Антихристът. Ако обещанието на Сибила: „Той ще изпрати своя Син от Слънцето“ се отнася до Христа, то или Христос и Аполон са едно – и в такъв случай защо последният трябва да бъде наричан демон? – или това пророчество няма никакво отношение към християнския Спасител; и в такъв случай – защо въобще да се присвоява израза? Но Дьо Мирвил отива по-далеч. Той ни показва, че св. Дионисий Ареопагит потвърждава: „Слънцето е специално обозначение и статуя на Бога.1 ...Именно през източната врата славата Господня проникнала в храмовете (при евреите и християните тази божествена слава е Слънчевата светлина)... „Ние строим нашите църкви обърнати на изток“, на свой ред говори св. Амброзий, „тъй като започваме Мистериите като се отричаме от този, който пребивава на Запад.“ „Този, който пребивава на Запад“ е Тифон, египетският бог на тъмнината: Западът бил смятан от тях за „Тифоновите врати на смъртта“. Така, заимствайки Озирис от египтяните, църковните отци са решили да не се церемонят с неговия брат Тифон. После отново: „Пророк Барух2 говори за звездите, които се радват в своите съдове и крепости (гл. III); и „Еклисиаст“ прилага същите термини към слънцето, за което е казано, че е „прекрасен съд на Всевишния“ и „крепост па Господа“ ??????.3 1 Така в древността са говорели египтяните и сабеяните, чийто символ за проявените богове, Озирис и Бел, е било слънцето. Но те са имали и по-високо божество. 2 Прогонен от протестантската библия, той е оставен в „Апокрифите“, които според точка VI на английската църква тя се чете като „примери от живота и наставление за поведение“(?), но не за установяването на някаква доктрина. 3 „Cornelius a Lapide“, V. 248. |
