|
Александрийската неоплатоническа школа, основана от Амоний – прототип, пример за Теософското Общество – преподавала теургия и магия дотолкова, доколкото те са били преподавани в дните на Питагор и от други в още по-ранен период. Тъй като Прокъл казва, че доктрините на Орфей, който е бил индиец и е дошъл от Индия, послужили за източник на разпространилите се впоследствие системи. „На това, което Орфей е преподавал във вид на съкровени алегории, Питагор се научил когато бил посветен в Орфичните мистерии; после Платон получил тяхното съвършено знание от орфичните и питагорейски писания.“1 При филалетяните е имало подразделения на неофити (чела) и посветени, или учители; и еклектичната система се характеризирала с три отличителни черти, които по същество са чисто ведантически: Върховна същност, единна и всеобща; вечност и неделимост на човешкия дух; и теургия, която представлява мантризъм. Вече видяхме, че те имали своите тайни или езотерични учения, както и при всички останали мистични школи. Също така на тях не се разрешавало да разказват на другите от своите тайни доктрини повече, отколкото на посветените в мистериите. Само че наказанията, налагани на тези, които разкривали тайните, били много по-страшни и забраната е доживяла до днес не само в Индия, а дори и сред еврейските кабалисти в Азия.2 1 Op. cit., стр. 18. 2 В „Талмуд“ е даден разказ за четиримата танаими, на които било позволено, в алегорични изрази, да влязат в градината на насладите, т.е. да бъдат посветени в окултната и окончателната наука. „Според учението на нашите свети учители, имената на тези четирима, които са влезли в градината на насладите, са по същество: Бен Асаи, Бен Зома, Ахер и равина Акиба... Бен Асаи погледнал и ослепял. Бен Зома погледнал и полудял. Ахер ограбил насажденията (всичко объркал и претърпял неуспех). Но Акиба, който влязъл с мир, също с мир излязъл; тъй като светецът, чието име той благославял, казал: „Този старец е достоен да ни служи със слава“. „Учените коментатори на „Талмуд“, равините на синагогата, обясняват, че градината на насладите, където четиримата персонажи трябвало да влезнат, не е нищо друго, освен тази тайнствена наука, най-страшната за слабите умове, които тя направо води до лудост“ – казва А. Франк в своята „Кабала“. Не този, който е с чисто сърце и който е учил само с цел самоусъвършенстване и по-лесно придобиване на обещаното безсмъртие, трябва да се страхува, а no-скоро онзи, който иска да направи от тази наука на науките грешна предпоставка за светски цели. Последният никога няма да разбере кабалистичните призовавания на висшето посвещение. – „Isis Unveiled“, II, 119. Една от причините за такава скритост несъмнено могат да бъдат сериозните трудности и лишения на ученичеството, а също така опасностите, съпровождащи посвещението. Съвременният кандидат, също както и неговият предшественик в старо време, трябва или да победи, или да умре, ако – което е още по-лошо – не полудее. Но не съществува опасност за този, който е правдив и искрен, а особено – неегоистичен. Тъй като по този начин той е подготвен предварително да посрещне всякакво изкушение. „Този, който напълно е осъзнал силата на своя безсмъртен дух и никога дори и за миг не се е съмнявал в неговата всемогъща защита, не е имал от какво да се страхува. Но нещастие е за онзи кандидат, когото най-малкият физически страх – болно дете на материята – го карал да губи вяра в своята неуязвимост. Онзи, който не бил изцяло уверен в своята морална годност да приеме бремето на тези страшни тайни, е бил обречен.“1 В неоплатоничните посвещения не е имало такива опасности. Егоистичният и недостойният не е достигал целта си и в това недостигане се е съдържало наказанието. Главната цел е била „съединение на частите с всичко“. Това Всичко било Единното с множество названия. Независимо дали то се е наричало Дуи, „ярък владетел на Небесата“ при арийците; Иао при халдейците и кабалистите; Иабе при самаритяните; Tuy или Туиско при северяните; Дуе при британците; 3eвc при тракийците; или Юпитер при римляните, то е било тази Същност, Гаси, Единен и Върховен,2 нероден и неизчерпаем източник на всяка еманация, източник на живота и вечната светлина, чийто Лъч всеки от нас носи в себе си на тази земя. Знанието на тази тайна дошло при неоплатониците от Индия чрез Питагор, а още по-късно чрез Аполоний Тиански, а правилата и начините на предизвикване на екстаз са дошли от същото това учение на божествената Видя, гнозисът. Тъй като Аряварта, светлото средоточие, в което в началото на времето са били излети пламъците на Божествената Мъдрост, станала център, откъдето се излъчили „езиците на пламъците“ във всичките части на земното кълбо. Какво е било Самадхи, ако не този 1 “Isis Unveiled“, II. 119 2 Вж. ,,Neo-Platonism“, стр. 9. „възвишен екстаз, в състояние на който ни се откриват божественото и тайните на Природата“, за който говори Порфирий (?). |
