|
РАЗДЕЛ XXXIV ПРИЕМНИЦИТЕ НА МИСТЕРИИТЕ СЛЕД ПОЯВАТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО Елевзинските Мистерии вече не съществували. И все пак именно те предали основните си черти на неоплатоническата школа на Амоний Сакас, тъй като еклектичната система се характеризирала главно със своята теургия и екстаза. Ямблих добавил към нея египетската доктрина за теургията с нейната практика и Порфирий, евреин, въстанал против този нов елемент. Обаче тази нова школа, с неголеми изключения, практикувала аскетизъм и съзерцание, нейните мистици преминавали през същата сурова дисциплина, през която и мистиците на Индия. Техните усилия били насочени не толкова към успешното прилагане на тавматургията, цекромантията или магьосничеството – в което сега ги обвиняват – колкото към развиването на висшите способности на вътрешния човек, духовното Его. Тази школа се придържала към мнението, че ред духовни същества – обитатели на сферите, напълно независими от Земята и човешкия цикъл – са посредници между „боговете“ и хората и дори между човека и Върховната душа. Изразявайки се по-ясно: благодарение на помощта на Планетните духове, душата на човека станала „възприемчива по отношение на душата на света“, както е изразил това Емерсън. Със следните думи Аполоний Тиански утвърждавал своето притежаване на такава власт (цитира се от професор Уилдър в неговия „Неоплатонизъм“): „Аз мога да виждам настоящето и бъдещето в ясно отражение. На мъдреца (адепта) не се налага да чака изпаренията на земята и развалянето на въздуха, за да предвиди бедствията и треската; той трябва да узнае за тях no-късно от Бога, но по-рано от хората. Theoi, или боговете, виждат бъдещето, обикновените хора – сегашното, а мъдреците – това, което трябва да стане. Моят своеобразен въздържан начин на живот води до такава острота на чувствата или създава някои други способности, така че могат да бъдат извършени най-велики и знаменателни деяния.“1 Коментарът на професор Уилдър по този повод е забележителен: „Това е нещото, което може да се нарече духовна фотография. Душата е камерата, в която фактите и събитията, бъдещето, миналото и настоящето са еднакво запечатани; и умът става способен да ги осъзнава. Зад границите на нашия всекидневен свят на ограничения всичко е като един ден или състояние – миналото и бъдещето се съдържат в настоящето. Вероятно именно това е „великият ден“, „последният ден“, „денят Господен“ на авторите на Библията – ден, в който всеки преминава по пътя на смъртта или екстаза. Тогава душата се освобождава от сковаността на тялото и нейната най-благородна част се присъединява към висшата природа и става участничка в мъдростта и предвиждането на висшите същества.“2 Доколко приетата от неоплатониците система е била тъждествена със системата на древните и съвременни ведантисти, може да се съди по това, което д-р А. Уилдър говори за александрийските теософи: „Ръководещата идея на неоплатониците е била идеята за единната Върховна Същност... Всички старинни философии, съдържали в себе си доктрината, че theoi, боговете или разпоредителите, ангелите, демоните и другите духовни сили еманирали от Върховното Същество. От книгите на Хермес Амоний приел доктрината, че от божественото Всичко произлязла Божествената Мъдрост, или Амун; че от Мъдростта е произлязъл Демиургът, или Творецът, и от Твореца произлезли подчинените духовни същности; светът и неговите хора са били последните. Първият се съдържа във втория, първият и вторият в третия, и т.н. по целия ред.“3 1 „Neo-Platonism and Alchemy“, стр. 15. 2 Loc. cit. 3 Op. cit., стр. 9. 10. |
