|
Главните предмети на Мистериите, изобразявани от християнските отци като сатанински и осмивани от съвременните автори, били установени с най-висша и най-нравствена цел. Няма нужда да се повтаря тук това, което вече е било описано в „Разбулената Изида“,3 че или чрез храмово Посвещение, или чрез лично изучаване на теургията всеки изучаващ е получил доказателство за безсмъртието на своя дух и запазването на своята душа. За това какво е представлявала последната епоптея, дава намеци Платон във „Федър“: „Посветени в тези мистерии, които с пълно право могат да бъдат наречени най-благословените от всички мистерии..., ние бяхме освободени от прихващане на злините, които в противен случай ни дебнат в някой бъдещ период от време. Също така, вследствие на това божествено посвещение ние станахме зрители на целенасочени, прости, непоколебими и благословени видения, пребиваващи в чистата светлина.“4 Това завоалирано признание показва, че Посветените са се наслаждавали на теофанията – виждали са видения на боговете и действителните безсмъртни духове. Както правилно казва Тейлър: „Най-възвишената част на епоптея, или окончателното откровение, се съдържала в лицезрението на самите Богове (високите Планетни Духове), обвити в сияеища светлина.“5 1 Този израз не бива да се приема буквално; понеже, както в посвещението на някои братства, той има тайно значение, което ние току-що обяснихме; за това е намеквал Питагор, когато е описвал своите чувства след Посвещението и е казвал, че е бил коронован от боговете, в чието присъствие е пил „водите на живота“ – в индуските Мистерии е имало извор на живота и сома, свещената напитка. 2 „Eleitsinian and Bacchic Mysteries“, Т. Тейлър, стр. 46, 47. 3 „Разбулената Изида“, II, 111, 113. 4 „Eleusinian and Bacchic Mysteries“, стр, 63. 5 Op. cit., стр. 65. Недвусмислено е по този повод съобщението на Прокъл: „Във всички тези посвещения и мистерии боговете показват много свои форми и се появяват в различни видове; а понякога, действително, от тях виждаме само безформена светлина; понякога тази светлина съответства на човешка фигура, а понякога се появява в друг вид.“1 И отново: „Всяко нещо на Земята е подобие и сянка на нещо, което се намира в сферата, докато този сияещ (прототипът на Душа-та-Дух) остава в неизменно състояние, същото става и с неговата сянка. Когато този сияещ се отделя надалеч от своята сянка, животът се отделя от нея (от последната) на известно разстояние. Тази светлина представлява сянка на нещо още no-сияещо, отколкото е тя самата.“2 Така казва „Десатир“ в „Книга на Шет“ (пророк Зиртущ), показвайки с това тъждествеността на своите езотерични доктрини с доктрините на гръцките философи. Второто твърдение на Платон потвърждава възгледа, че Мистериите на древните били тъждествени с посвещенията, практикувани дори и сега сред буддистките и индуските адепти. Висшите видения, най-правдивите, се достигали чрез редовната дисциплина на постепенните посвещения и чрез развитието на психичните сили. В Европа и Египет мистите са се провеждали в тясна връзка с тези, които Прокъл нарича „мистични същности“, „сияещи Богове“, защото, както казва Платон: „(Ние) самите сме били чисти и непорочни, бидейки освободени от тази обличаща ни дреха, която наричаме тяло и към която сега сме прикрепени, както мидата към нейната черупка.“3 Що се отнася до Изтока: „В древна Индия доктрините за планетните и земните Питри са били изцяло разкривани, така както и днес, едва в най-последния момент на посвещението и то на адептите от висшите степени.“4 1 Цитира се от Тейлър, стр. 66. 2 Стихове 35–38. 3 „Федър“, 64, цитира се от Тейлър, стр. 64. 4 „Isis Unveiled“, II, 114. Думата „Питри“ може сега да бъде обяснена и да се добави още нещо. В Индия челата от третата степен на посвещението има двама гуру: единият – жив адепт; другият – невъплътен и сияещ махатма, който остава съветник и наставник дори на високите адепти. Малко са приетите чела, които виждат своя жив Учител, своя гуру, до деня и часа на окончателния си и завинаги обвързващ обет. Именно това се подразбираше в „Разбулената Изида“, когато се е говореше, че малка част от факирите (в онези дни думата чела не е била известна в Европа, нито в Америка), колкото и да са чисти, честни и самоотвержени, „...някога са виждали астралния образ на чисто човешки питара (предтеча, или бащата) по друг начин, освен в тържествения момент на своето първо и последно посвещение. В присъствието на своя наставник, гуру, и точно преди ватоу, факирът (току-що посветеният чела), да бъде отправен в света на живите хора заедно със своя седемвъзлов бамбуков жезъл за защита от всякакъв род, внезапно го поставят лице в лице с неизвестното ПРИСЪСТВИЕ (неговият питара, или баща, сияещият невидим Учител, или невъплътеният махатма). Той го вижда и пада, просвайки се в краката на бързо изчезващата форма, но не му се доверява голямата тайна как да го призовава, тъй като това съставя висшата тайна на свещената сричка.“ Посветеният, казва Елифас Леви, знае; поради това „той не се бои от нищо и мълчи“. Така този велик френски кабалист казва: „Вие често можете да го видите печален, но никога с паднал дух или отчаян; често беден, но никога покорен или жалък; често преследван, но никога уплашен или потиснат. Тъй като той помни вдовството и убийството на Орфей, изгнанието и самотната смърт на Мойсей, мъченичеството на пророците, мъките на Аполоний, Кръста на Спасителя. Той знае как захвърлен е умрял Агрипа, чиято памет се подлага на клевета и до днес; той знае преследванията, които са съкрушили великия Парацелз и всичко, което се е наложило да преживее Раймонд Лулий, преди да настъпи кървавият му край. Той помни Сведенборг, на когото се е наложило да се преструва на луд и дори да загуби разсъдъка си, преди хората да му простят неговото знание; Ceн Мартен, който бил принуден да се крие цял живот; Калиостро, умрял захвърлен в затвора на инквизицията;1 Казота, загинал на гилотината. Наследник на толкова много жертви, той въпреки това не се бои, а още повече разбира необходимостта от мълчание.“2 Масонството не е това политическо учреждение, което е известно под наименованието Шотландска ложа, а истинското масонство, някои обреди на което все още са се запазили във Великия изток на Франция и което Елиас Ашмол, знаменитият английски философ-окултист от XVII век напразно се е опитвал да преобрази по подобие на индийските и египетските мистерии – това масонство почива, по думите на Рагон, велик авторитет по този въпрос, на три основни степени: тройното задължение на масона се съдържа в това да изучи откъде е произлязъл, какво е той и къде отива; т.е. изучаване на Бога, на самия себе си и на бъдещото преобразуване.3 Масонското посвещение е било оформено по образа на посвещението в малките мистерии. Третата степен е била степента, прилагана в Египет и в Индия от незапомнени времена и споменът за нея съществува досега във всяка ложа под обозначението на смъртта и възкресението на Хирам Абиф, „Синът на Вдовицата.“ В Египет последният бил наричан „Озирис“; в Индия – „Локачакша“ („Око на Света“) и „Динакара“ (създател на деня), или Слънце; и навсякъде този обред е носел названието „врата на смъртта“. Ковчега или саркофага на Озирис, убит от Тифон, донасяли и поставяли в средата на Залата на мъртвите; наоколо стояли посветените и наблизо кандидатът. Питали кандидата дали е участвал в убийството, или не, и независимо от неговия отрицателен отговор, след различни и много тежки изпитания, посветителят престорено му нанасял удар по главата с брадвичка; хвърляли го на земята, бинтовали го като мумия и плачели над него. След това блясвала мълния и се разнасял гръм, мнимият труп се заобикалял от огън и накрая възкръсвал. 1 Това е лъжа и абат Констант (Елифас Леви) е знаел, че това е лъжа. Защо той е провъзгласил лъжата? 2 „Dogme de la Haute Magie“, I, 219, 220. 3 „Orthodoxie Maзonnique“, стр. 99. Рагон говори за слуховете, които обвинявали император Комод, че той веднъж в драмата на посвещението дотолкова сериозно изиграл ролята на посветител, че наистина убил посвещаемия, нанасяйки му удар с брадвичката. С това се доказва, че малките мистерии не са преставали да съществуват през втори век на нашата ера. Мистериите са били пренесени в Южна и Централна Америка, в Северно Мексико и Перу от атлантите в онези дни, когато: „Пешеходец от север (онова място, което някога също е било Индия) е можел да стигне – едва намокряйки краката си –полуострова Аляска през Манджурия, през бъдещия Татарски пролив, Курилските и Алеутските острови; а друг пътник, снабден с кану, отправяйки се от юг, е можел да премине Сиам, да пресече Полинезийските острови и да достигне до която и да е част от материка на Южна Америка.“1 1 „Five Years of Theosophy“, стр. 214. Те продължили съществуването си чак до дните на нахлуването на испанците, които унищожили мексиканските и перуанските летописи, но не успели да положат оскверняващите си ръце върху много пирамиди – ложи на древното посвещение, – чиито руини са разпръснати по Puente Nacional, Cholula и Теотихуакану. Развалините в Паленке, Ококимго в Чиапас и други в Централна Америка са известни на всички. Ако някога пирамидите и храмовете на Гуиенгола и Митла издадат тайните си, тогава ще се окаже, че истинската доктрина е предвестник на най-великите истини в Природата. Засега всички те имат правото да се наричат Митла, „място на печал“ и „обител на (осквернени) покойници“. |
